Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
Играта, започната от Калам, се завъртя.
Мозайката в краката им беше безкрайна, многоцветните камъчета образуваха непонятни и невъобразими шарки. Ехото от стъпките им бе приглушено и почти беззвучно.
Фидлър метна арбалета си през рамо и сви равнодушно рамене.
— Ако се появи беда, ще я видим от цяла левга.
— Излъгахте Азата — съскаше налудничаво Искарал Пъст и обикаляше в кръг около групата. — На джага мястото му е под сплетена от корени гробна могила. Това беше сделката. Това беше споразумението. Това беше схемата… — Гласът му заглъхна за миг, след това подхвана отново, със съвсем различен тон: — Споразумение? Какво споразумение? Сенкотрон получи ли отговор на питането си? Азатът разкри ли древното си каменно лице? Не. Мълчание бе отговорът — на всичко. Господарят ми можеше да изрече намерението си да се издриска пред портала на Къщата, и отговорът пак нямаше да се промени. Мълчание. Е, във всеки случай поне приличаше на съгласие. Нямаше изказани възражения, нали? Да, изобщо нямаше. Някои изводи бяха необходими, о, да, много необходими. А накрая имаше и нещо като победа, нали? Само тоя джаг да не беше тук, в прегръдката на трелла. — Спря, за да си поеме дъх. — Богове, цяла вечност вървим вече!
— Май трябва да започнем пътуването си — каза Апсалар.
— Аз съм за — промърмори Фидлър. — Само че в коя посока?
Реллок беше коленичил, за да огледа плочките на мозайката. Бяха единственият източник на светлина — над главите им беше черно като катран. Всяка плочка беше широка колкото човешка длан. Сиянието, което хвърляха, пулсираше с бавен, но постоянен ритъм. Старият рибар изпъшка.
— Татко?
— Шарката тука… — Той посочи една от плочките. — Тази шарена линия тука…
Фидлър се наведе и огледа пода.
— Ако това е някаква следа или… много е крива.
— Следа ли? — Рибарят вдигна глава. — Не, това тук е Канското крайбрежие.
— Какво?
Старецът прокара чворестия си пръст по кривата линия.
— Започва от брега на Кюон, надолу до Кан, после нагоре до Коун Вор — а това тук е остров Картул, а на югоизток, ето там, в средата на плочката, това е остров Малаз.
— Опитваш се да ми кажеш, че точно тук, на тая плочка под краката ни, е изрисувана картата на по-голямата част от континента Кюон Тали? — Но още докато го изговаряше, шарката се открои пред очите му и той наистина видя онова, което твърдеше бащата на Апсалар. — Тогава — тихо попита той — какво има по другите?
— Ами, не се връзват, ако това мислиш. Има прекъсвания — други карти на други места, предполагам. Всичко е объркано, но бих казал, че мащабът е еднакъв на всички. Фидлър бавно се изправи.
— Но това означава… — Гласът му заглъхна и той се загледа в безкрайния под, простиращ се на левги във всички посоки. „Богове на Бездната! Да не би това да са всички селения? Всеки свят — всяко място, приютило Къща на Азата? Кралице на сънищата, що за сила е скрита в това?“
— В Лабиринта на Азат — заговори с трепет Маппо — можеш да отидеш… навсякъде.
— Сигурен ли си? — попита го Крокъс. — Да, тук има карти… — той посочи плочката с очертания на нея континент Кюон Тали, — но портата къде е? Пътят?
Дълго никой не проговори. Накрая Фидлър се окашля и попита:
— Хрумна ли ти нещо, момче?
Даруджистанецът сви рамене.
— Картите са си карти — тази може и на някоя маса да лежи, ако ме разбираш.
— Е, и какво предлагаш?
— Да не й обръщаме внимание. Единственото, което означават тези плочки, е, че всяка Къща, на всяко място, е част от общ модел, от някакъв велик план. Но и да знаем това, не бихме могли да го осмислим. Можем само да затънем в предположения, в игра на ума, която няма да ни доведе доникъде.
— Прав си — изсумтя сапьорът. — А ние изобщо не сме се доближили до решението в коя посока да тръгнем.
— Може би Искарал Пъст е прав — каза Апсалар. Обърна се и ботушите й изскърцаха по плочките. — Уви, той май е изчезнал.
Крокъс рязко се завъртя.
— Проклетият кучи син!
От Върховния жрец на Сянка, който допреди малко непрекъснато кръжеше около тях, наистина нямаше и помен. Фидлър се намръщи.
— Значи е разбрал и не си е направил труда да ни го обясни, преди да се скатае…
— Чакай! — спря го Маппо, пусна Икариум на земята и тръгна напред. След десетина крачки спря. — Тук. Отначало е трудно да го различиш, но сега го виждам съвсем ясно.
Треллът беше зяпнал в нещо в краката си.
— Какво намери? — попита го Фидлър.
— Елате насам… иначе е почти невъзможно да се види, макар и да не изглежда много смислено…