Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
Всички се приближиха.
На пода беше зейнала дупка — раздрана пукнатина между плочките, в която Искарал Пъст просто беше пропаднал и изчезнал. Фидлър коленичи и се наведе над дупката.
— Дъх на Гуглата!
Плочките бяха с дебелина не повече от два пръста — и под тях нямаше стабилна основа. Под тях нямаше… нищо.
— Това ли е изходът според вас? — попита Маппо зад него.
Сапьорът се дръпна. Плочките изведнъж му се сториха като най-тънък лед.
— Проклет да съм, ако знам, но не мисля да скачам долу, за да разбера.
— Споделям опасенията ти — промърмори треллът, върна се при Икариум и отново го вдигна.
— Тази дупка може да се разшири — рече Крокъс. — Предлагам да тръгваме. Все едно накъде, само да е по-далече оттука.
— А Искарал Пъст? — обади се Апсалар. — Може да лежи някъде долу в безсъзнание.
— Забрави — отвърна Фидлър. — От това, което видях, горкият сигурно продължава да пада. Само един поглед и всичките ми кокали крещят: „Забвение“. Тоя път мисля да се доверя на инстинктите си, момиче.
— Каква тъжна кончина — въздъхна тя. — Почти бях започнала да го харесвам.
Фидлър кимна.
— Любимото на всички ни скорпионче, м-да.
Крокъс ги поведе по-далече от дупката. Ако бяха изчакали още няколко мига, щяха да видят смътно жълтата мъгла, която се издигна от зейналия мрак, сгъсти се и стана непроницаема. Задържа се, а после започна да се разсейва и когато най-сетне изчезна, с нея изчезна и дупката — все едно че никога не беше я имало. Мозайката отново си стана цяла.
„Скръбният дом. Град Малаз, сърцето на империята Малазан. Тук няма нищо за нас. Нещо повече, едно логично обяснение би подложило на изпитание дори многократно изпитаната ми изобретателност. Боя се, че трябва да напуснем.“
„Някак.“
„Но това е далече извън възможностите ми — този Лабиринт — и нещо по-лошо, греховете ми са като рани, които не искат да се затворят. Не мога да избягам от страха си. Накрая — и всички тук го знаят, макар и да не говорят за това — егоистичните ми желания превърнаха в посмешище моята цялост, клетвите ми. Имах шанс да видя края на заплахата, да я видя да свършва завинаги.“
„Как може едно приятелство да надвие подобна възможност? Как може утехата на близостта да се надигне като бог, сякаш самата промяна се е превърнала в нещо демонично? Страхливец съм — да предложа свобода, да предложа сетната въздишка на една доживотна клетва, се оказа най-големият ужас.“
„И ето я простичката истина… пътеките, по които сме вървели толкова дълго, се оказват нашия живот, сами по себе си затвор…“
Апсалар скочи напред и връхчетата на пръстите й докоснаха нечие рамо, после нечия плитка, а след това — нищо. Инерцията я отнесе до мястото, където допреди миг стояха Маппо и Икариум, тя видя зейналия мрак и пропадна в него надолу с главата.
Крокъс извика и я сграбчи за глезените. За миг бе повлечен по плочките към зейналата дупка, преди силните ръце на рибаря да го спипат и задържат.
Двамата измъкнаха Апсалар. Фидлър стоеше на десетина крачки по-нататък — уплашеният вик на даруджистанеца го беше предупредил, че са в беда.
— Няма ги! — извика Крокъс. — Пропаднаха — без никакво предупреждение, Фид!
Сапьорът изруга. „Тук сме натрапници…“ Беше слушал приказки за Лабиринти без въздух, моментална смърт за смъртните, дръзнали да стъпят в тях. Имаше нещо много нагло в това да приемеш, че всички съществуващи светове ще се кланят пред човешките нужди. „Натрапници… това място изобщо не се интересува от нас, нито има някакви закони, задължаващи го да ни приеме и опази.“
„Не забравяй, същото може да се каже за всеки друг свят.“
Изтръпна от внезапно обзелата го скръб по двамата, които беше започнал да смята за свои приятели. „А кой от нас е следващият?“
— Към мен — изръмжа им той. — И стъпвайте внимателно. — Смъкна торбата си, развърза я и извади въже. — Ще се вържем един за друг — ако някой пропадне, или го измъкваме, или отиваме всички. Съгласни ли сте?
Кимнаха му и тримата.
„Да, мисълта да се скиташ сам из този Лабиринт никак не е приятна.“
Бързо се овързаха с въжето.
Бяха изминали още хиляда крачки, когато въздухът се раздвижи — първият вятър, който бяха усетили, откакто навлязоха в Лабиринта — и четиримата залегнаха под огромното нещо, което прелетя над главите им.
Фидлър зашари с ръка за арбалета, преобърна се и погледна нагоре.
— Дъх на Гуглата!
Но трите дракона вече бяха далече, без да обръщат никакво внимание на човешките същества. Летяха в триъгълен строй, люспите по телата им бяха донякъде с цвета на охра, а размахът на крилете им — огромен. Дългите змийски опашки се бяха изпънали зад туловищата им.