Крондор (Измяната. Убийците. Сълзата на боговете) [bg]

— Не! Просто не исках да остана…

— Колкото и да ми е неприятно да го призная — прекъсна го безкомпромисно Джеймс, — в този момент ти си по-важен от Яжара, брат Солон или от мен. — Той се замисли, после добави: — Всъщност, Солон, ти също ще трябва да останеш тук. Ако не се върнем, идете до Мелничарски отдих и повикайте патрула. После се прехвърлете в Халдонова глава, извадете кораба и намерете Сълзата.

Солон понечи да възрази, но бързо осъзна, че това е най-правилното решение.

— Добре, ще чакаме тук.

Джеймс и Яжара продължиха навътре в каньона. След известно време той започна да извива наляво. Джеймс надникна зад завоя, изправи се и показа на Яжара два пръста — значи имаше двама постови.

Тя кимна. Джеймс погледна нагоре и посочи едно място малко зад Яжара.

Тя проследи погледа му, забеляза няколко подходящи естествени подпори за изкачване и пак кимна. След това намести тоягата на гърба си и се заизкачва. Джеймс я последва. Когато стигнаха върха, й пошепна:

— Ще продължа сам напред, за да проверя дали можем да заобиколим поста. Ако не успеем оттук, ще опитаме от другата страна.

— Ами ако и от другата страна няма път?

— Тогава ще трябва да ги премахнем, преди да са вдигнали тревога.

По изражението на Яжара можеше да се съди какво мисли за тази възможност.

— Моля те, намери друг път — отвърна тя.

Джеймс продължи да пълзи по ръба на каньона, като се стараеше да не се подава на фона на все още светлото небе. Подмина завоя и погледна надолу, за да се увери, че не са го забелязали.

Продължи да се придвижва предпазливо. Склонът пред него се издигаше още нагоре. Отдолу се виждаха десетина шатри, сред които се открояваше една по-голяма. Джеймс беше изненадан. Шатрите обикновено се ползваха от хора, таласъмите предпочитаха сламени колиби или се спотайваха в пещери и скални кухини.

И тогава забеляза долу човек. Нищо чудно: нерядко се случваше в редиците на таласъмите да се срещат и ренегати. Дори предположи, че човекът ще е облечен с черните дрехи на Нощните ястреби, но остана разочарован, когато установи, че носи типични дрехи на наемник. И все пак съвпадението бе твърде голямо — таласъми и наемници. Най-вероятно зад набезите на таласъмите стоеше Мечището — или друг, който дърпаше конците…

Но сега по-важното бе да спасят детето.

Наемникът срита един таласъм, който се отмести неохотно, а войникът приклекна до огъня и си отряза голям къс месо. Набучи го на кинжала си, отхапа лакомо и бавно се отдалечи. Джеймс продължаваше да го наблюдава, но изведнъж чу детски плач и се сепна. Завладяха го противоречиви чувства при мисълта, че отвлеченото момиче е още живо — облекчение, тревога, безпокойство. Очите му се стрелкаха из лагера: някогашният крадец в него вече подбираше най-подходящия маршрут по ръба на каньона до голямата шатра, където, изглежда, държаха детето.

Няколко таласъма си превързваха раните — спомени от среднощното нападение срещу странноприемницата. „Как да вляза и да изляза от шатрата, без да ме забележат“ — питаше се Джеймс.