Аленото цвете и бялото

— Имел.

Тя съжалява за избора си още в мига, когато думата излиза от устата й. Горката Софи се смръщва, съзнавайки, че трябва да се откаже от всякаква надежда за диктовка без грешки. Освен това думата неочаквано събужда у Шугър спомена за злополуката с Агнес — лопатата се забива в бялата плът и плисва кръв.

„Имеу“ пише Софи.

— Сняг — казва Шугър, за да й бъде по-лесно този път. Софи поглежда към прозореца — така е. Гувернантката й като че ли има очи и на тила.

Шугър се усмихва доволно. Тази Коледа, която ще прекара заедно със семейство Ракъм, в известен смисъл е първа за нея, защото домът на госпожа Кастауей никога не се е отличавал с празнична атмосфера. Мисълта, че наближава ден, който със сигурност ще бъде изключителен, независимо от това какво ще донесе съдбата, е нещо ново за нея, и колкото повече се опитва да се убеди, че 25 декември ще бъде ден като всички останали, толкова по-силно се вълнува.

Отскоро в дома на семейство Ракъм се забелязва някаква промяна — нещо, което не може да се обясни само с украсата от бодлива зеленика, гирлянди и камбанки. Убеждението, че Уилям Ракъм все още я обича, й осигурява душевно равновесие, а мисълта, че тя ще посрещне бъдещето редом с него, като негова съратница и най-доверен помощник, й помага да се бори срещу отровния шепот на лошите предчувствия. Но дори не точно любовта на Уилям укрепва надеждите й; тя забелязва някаква промяна в общата атмосфера на цялото домакинство. Всички се държат по-общително и дружелюбно. Тя вече не изпитва чувството, че блуждае като призрак в две от стаите на тайнствена запустяла къща, не минава забързано покрай затворените врати от страх да не събуди заключените вътре зли духове. Сега, докато всички се готвят за Коледа, Шугър обикаля навсякъде, стиснала ръчичката на Софи, и всички приемат радушно те да участват в подготовката. Прислужниците й се усмихват, Уилям й кимва, когато се разминават, и не е необходимо някой да споменава това, което е всеизвестно — че госпожа Ракъм е на сигурно място на горния етаж и проспива дните в наркотичен унес.

— Здравей, мъничка Софи! — казва Роуз, когато детето гордо й поднася нова кошничка, пълна с току-що изработени от нея гирлянди. — Колко сръчно дете си ти!

Софи грейва цялата. Никога през живота си не е очаквала, че някой може да я похвали — и то само защото е рязала на ленти пъстроцветна хартия, а после ги е слепвала във вериги, спазвайки точно упътванията на гувернантката си. Може би все пак трудът, който човек трябва да положи, за да си намери място в живота, не е чак толкова тежък и неблагодарен, колкото твърдеше бавачката й…

— А тези къде да окачим, Лети? — пита Роуз прислужницата от горния етаж. Прислугата прави всичко по силите си, за да поддържа убеждението, че все още има остра нужда от гирлянди, въпреки че те вече висят навсякъде, включително и по перилата на стълбите, и в пушалнята (дано мъжете внимават с пурите!), че и в миялната до кухнята, (там вече са провиснали от влага, но пък Джейни е много трогната, че са се сетили и за нея); гирлянди са провесени и по пианото, че дори и в онова странно килерче, където все още мирише на мокро пране и урина, макар сега да е празно. Въпрос на време е гирляндите да нахлуят и в конюшните, и в парниците на Шиърс.