Аленото цвете и бялото
- Автор: Фейбър Мишел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Аленото цвете и бялото». Краткое содержание книги:
На вратата отново застава Лети, този път много смутена — не от господаря си и гувернантката, чийто прекъснат разговор очевидно е бил образец на благоприличието, а от тежкото бреме на вестта, която носи.
— Госпожа Ракъм, сър… — присвива се смутено момичето. — Тя ви… вика.
— Вика ме?
— Да, сър. Спешно е, сър.
Уилям се озърта в стаята с подпухнали, зачервени очи, обзет от нежелание да се примири с тежката си съдба.
— Много добре, Лети — казва той накрая. — Идвам веднага.
Прислужницата се оттегля, а Уилям излиза иззад бюрото, оправяйки яката и вратовръзката си.
— Извънредно съм поласкан — отбелязва той саркастично, докато минава с тежка стъпка покрай Шугър, — че съм желан от толкова жени едновременно.
Спалнята на Агнес, толкова често затъмнявана през деня, е облята в тревожна дневна светлина — завесите са дръпнати докрай, за да може слънцето да нахлува вътре безпрепятствено. Госпожа Ракъм би трябвало да е почти в безсъзнание под въздействието на опиати, но тя е напълно будна, седнала в леглото, облечена в безукорно чиста нощница, закопчана до брадичката. Завивките в долната част на леглото са силно издути от превързаните й крака. Изражението й е напълно спокойно, макар по брадичката й да се забелязват няколко драскотини, останали след снощната схватка със съпруга й, Шиърс и Роуз, докато те се опитваха да я приберат насила обратно в къщата. Клепачите на невероятно сините й очи са зачервени. Всичко това Уилям забелязва в мига, в който влиза в стаята. Както и факта, че Клара се е изправила до леглото на господарката си като гвардеец на пост.
— Всичко е наред, Клара — казва Уилям, — можеш да си вървиш.
Прислужницата прави небрежен реверанс — едва забележимо раздвижване на тялото.
— Госпожа Ракъм настоява да остана, сър.
— Тя е моя камериерка, Уилям — напомня му Агнес. — Мисля, че имам право поне на един човек в този дом, който да защитава интересите ми.
Уилям изправя рамене.
— Агнес… — започва той с предупредителен тон, но после се отказва. — За какво искаш да разговаряме?
Агнес си поема дълбоко дъх.
— Бях принудена да изтърпя унизителния отказ — подема тя, — на собствения си кочияш.
— Чийзмън?
— Доколкото ми е известно, разполагаме само с един кочияш, Уилям, освен ако укриваш други, за да ги използваш за собствените си развлечения.
Лъже ли се, или по лицето на Клара наистина се мярна подигравателна усмивка? Що за отвратителна наглост! Трябва да изхвърли нахалната хубостница…
— Невъзпитано ли се държа с теб Чийзмън, скъпа? — пита Уилям с най-учтивия си глас.
— Той е възможно най-добре възпитан за същество от неговата класа — отвръща госпожа Ракъм. — Унизителният отказ е твое дело.
— Мое дело?
— Чийзмън заяви, че си му забранил да ме кара на църква.
— Днес е вторник, скъ…
— Моята църква — подчертава рязко Агнес. — В Крикълууд.
Уилям притваря за миг очи, за да му е по-лесно да си представи как уволнената Клара бедства в отчаяние и мизерия, или как се запалва и изгаря пред очите му.
— Всъщност — казва той с въздишка, — нареждането идва от доктор Кърлоу, скъпа.
Агнес повтаря всяка от думите с презрителната погнуса, която заслужават.
— Доктор. Кърлоу. Нареждане.
— Да — потвърждава Уилям и се чуди как е възможно той, Уилям Ракъм, който може без затруднения да се справи с някой разгневен докер, до такава степен да губи присъствие на духа пред нежната си, миниатюрна жена. Кога кротостта на нрава й, с която го бе очаровала, успя да се превърне в горчивина?
— Доктор Кърлоу счита, че не е добре за здравето ти да… ъъъ… се опитваш да изповядваш религия, различна от… ъъъ…
— Аз се нуждая от чудо, Уилям — казва тя. Говори бавно и отчетливо, сякаш има пред себе си бавноразвиващо се дете. — Мога да се надявам само на чудотворно изцеление. Трябва да се моля в църква, приета от Бога, в църква, където Светата Дева и ангелите небесни снизхождат. Спомняш ли си някога да си присъствал на чудо във вашата църква, Уилям?
Ръцете на Клара, които досега бяха сключени зад гърба, се плъзват отпред — безобидно, безцелно движение, в което обаче Уилям отново открива следи от присмех.
Той търси някаква духовита забележка, с която да изрази съжалението си и да отклони разговора в по-безопасна посока.
— Признавам, че не следя събитията там особено съсредоточено.