Аленото цвете и бялото
- Автор: Фейбър Мишел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Аленото цвете и бялото». Краткое содержание книги:
Потънал в размисъл, Уилям яде това, което поставят пред него, и си припомня ранните години на своя брак. Припомня си техния сватбен ден, дори как съставяха брачния договор заедно с лорд Ънуин. Образът на лорд Ънуин е особено жив в съзнанието му — но в това няма нищо странно, защото лорд и лейди Ънуин от плът и кръв седят малко по-нататък на отсрещната страна на масата.
— О, да! — съгласява се със смях лорд Ънуин, когато лейди Бриджлоу споменава колко много са се разраснали земите му. — Опитвам се да задържа нещата в разумни граници, но съседите непрекъснато ми продават нови и нови земи, така че проклетото имение расте неудържимо — също като шкембето ми!
Наистина, лорд Ънуин е станал много дебел. Има вече вид на подпухнал старец, някогашните вълчи черти на лицето му са скрити под слой тлъстина, натрупан от редовно угаждане с континентални специалитети, бузите му са зачервени от пиене и силно слънце.
— Какво е това? Говеждо филе? Как можеш да ми причиняваш това, Констанс? Ще трябва да ме изнесат оттук на носилка!
Въпреки това лордът поглъща пържолата без видимо затруднение, както и сладоледа a l’Imperiale, порция печено заешко (обаче отказва предложената гарнитура от зеленчуци, сочейки натъжено огромното си шкембе), втора порция печено заешко (всъщност защо не, струва ми се, че свършва!), една потрепваща купчина желирано месо, специалитет от кайма с подправки, пълна купа круши със сметана и накрая, за ужас на жена си, цяла шепа захаросани плодове и ядки от една фруктиера на масата до вратата.
Едва тогава оставя дамите сами и се упътва с тежки стъпки към пушалнята, където вече е оставен поднос с кристална гарафа, пълна с порто, и шест чаши.
— А, Ракъм! — възкликва той. (Преди вечеря семейство Мъмфорд така се бяха вкопчили в него, че той успя само да поздрави зет си; сега се открива възможност да поговорят). — Когато казах, че не съм те виждал от години, излъгах — където и да отида, виждам лицето ти. Дори във венецианските аптеки се натъквам на физиономията ти, отпечатана върху етикетите на разни шишенца и бурканчета!
Уилям кимва бавно, без да е в състояние да прецени дали лордът го поздравява или му се присмива. (Така или иначе, онзи тип Банини от Милано като че ли наистина ще излезе кадърен дистрибутор…)
— Странно усещане е наистина — продължава лорд Ънуин, — стоиш си в някакъв магазин, в чужда страна, вземаш къс сапун и отбелязваш, „Виж ти, Уилям Ракъм си е пуснал брада!“. Странно е, нали, Уилям?
— Такива са чудесата на новото време, сър; мога да се излагам като глупак във Венеция и в Париж, като върша същевременно същото и тук.
— Ха, ха! — смее се гръмогласно лорд Ънуин. — Бива си те!
Той навежда пурата си към пламъка на кибритената клечка, поднесена от зет му и се обвива в гъст дим. Та той не е по-висок от пет фута и единайсет инча, казва си Уилям — най-много шест фута. Страховитият аристократ, от когото поиска навремето ръката на дъщеря му Агнес, му се бе сторил поне шест фута и половина висок.
— Разбира се, в провинцията — разнася се ироничният глас на Кларънс Фери от другия край на стаята, — няма никаква надежда, че ще могат дори да произнасят правилно репликите, камо ли пък да ги разберат.
— Но все пак харесват пиесата, нали? — отбелязва с отпаднал тон Едуин Мъмфорд и хвърля на Уилям поглед, с който го вика на помощ.
— О, да, посвоему я харесват.
Много по-късно същата вечер, когато повечето гости са потеглили, клатушкайки се, към дома, а в пушалнята въздухът е станал непрозрачен от дим и се носи натрапчива миризма на алкохол, лорд Ънуин прекратява разказите си за своите приключения на континента и, както често се случва с пийналите, внезапно става съвсем сериозен.
— Виж какво, Бил — казва той и се привежда напред, скърцайки със стола си. — Научих какво става с Агнес, и не съм изненадан, казвам ти. Винаги е имала бръмбари в главата, още като дете. Мога да преброя разумните й изказвания на пръстите на едната си ръка. Разбираш ли?
— Струва ми се, да — казва Уилям. В главата му се върти образът на Агнес — такава, каквато я видя само преди няколко часа, с разпиляна по възглавницата пухкава коса, с подути от наркотичния сън устни. Клепачите й трепкат, тя движи крака под завивките и мърмори: „Горещо… много горещо…“