Аленото цвете и бялото
- Автор: Фейбър Мишел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Аленото цвете и бялото». Краткое содержание книги:
— Признаваш! — съска Агнес с широко отворени очи. — Би трябвало да си признаеш всичко в изповед, но никога няма да го сториш, нали?
— Агнес… — той отново се кани да влезе в спор и отново решава да не се поддаде на предизвикателството. — Не може ли да обсъдим всичко това, когато се почувстваш по-добре? Ти изобщо не си в състояние да ходиш на църква, била тя католическа или англиканска. Горките ти крачета имат нужда от покой и грижи. — Внезапно му хрумва чудесен аргумент. — Освен това как би се почувствала, ако те внесат в църквата като тежък багаж, та всички да те гледат?
Този апел към чувствителността на съпругата му спрямо общественото мнение потъва в празното пространство, изпепелен от възмутения й поглед.
— Не бих се чувствала като багаж — казва тя с треперлив глас. — Бих се чувствала… божествено. Освен това аз изобщо не съм тежка; как смееш да твърдиш такова нещо?!
Уилям съзнава, че думите на жена му, въпреки привидната й уравновесеност, са просто трескаво бълнуване. По-нататъшният спор е безсмислен и ще послужи единствено за забавление на Клара.
— Агнес — заявява той сухо, — аз… аз не мога да позволя такова нещо. Ще станеш за посмешище, а и аз покрай теб. Ще останеш у дома, докато…
С отчаян вопъл тя отмята завивките и изпълзява по дюшека към долния край на леглото с ловкостта на улично хлапе. Стисва здраво усуканите месингови украшения на таблата, по бузите й рукват сълзи и тя проплаква:
— Ти обеща! Да ме обичаш, пазиш и почиташ! „Все ми е едно какво си мислят хората“, така казваше ти. „Другите момичета ми навяват смъртна скука. Ти си моята очарователна фея“, нали така ме наричаше! „Обществото обявява за ексцентрично всичко, от което се бои“ — това е още една от красивите ти фрази. „Бъдещето ще бъде интересно само ако ние имаме смелостта да го направим интересно — а това означава, че се налага понякога да сритваме света по кокалчетата!“
Долната челюст на Уилям увисва от удивление. Беше решил, че предната нощ е преживял най-гротескното изпитание в живота си, но това… това е по-лошо. Да чуе претенциозните си младежки изявления, най-повърхностно позьорските си фрази, извадени от забвението, и то от устата на собствената си жена!
— Аз… аз се опитвам да се грижа за теб според силите си — казва той с умолителен тон. — Ти си болна и аз съм длъжен да те пазя.
— Ти да ме пазиш? — възкликва тя. — Кога изобщо си ме пазил? Виж! Виж! Какво смяташ да направиш с това?!
Тя се отпуска назад и сяда отново на леглото, дръпва нагоре нощницата си и започва трескаво да развива бинтовете от краката си.
— Агнес! Не! — той се хвърля към нея и стисва здраво китките й, но ръцете й продължават да се гърчат и да опипват глезените й. Окървавени бинтове провисват като пипала от краката й, вижда се покрита със синини плът и лепкава аленочервена маса. Уилям неволно забелязва между болезнено слабите крака, които Агнес е оголила, без да мисли, златистите косъмчета на гениталиите й.
— Моля те, Агнес — шепне той, и сочи настоятелно с глава зад себе си, за да й напомни, че Клара стои все още там като ням свидетел. — Не пред прислугата.
Агнес започва да се смее истерично — ужасен, животински звук.
— Тялото ми се превръща в… сурово месо — крещи тя, обзета от гняв и недоумение, — мога да загубя душата си, а ти се интересуваш от прислугата?
Тя се бори отчаяно срещу здравата му хватка, краката й ритат чаршафите, кръв зацапва снежнобелия лен. Гърдите й се притискат към ръката му; той неволно сравнява заоблената им пълнота с гърдите на Шугър, припомня си ангелски красивото й, стегнато тяло, припомня си как трескаво мечтаеше за деня, когато най-сетне ще може да я държи в прегръдките си…
Внезапно Агнес спира да се съпротивлява. Раменете им се допират, лицата им също са съвсем близо едно срещу друго. Задъхана и зачервена, с потекла по брадичката слюнка, Агнес го гледа с отвращението на праведница.
— Причиняваш ми болка — казва тя. — Върви да се забавляваш с някой друг.
Той пуска китките й и тя изпълзява към горната част на леглото, влачейки зад себе си окървавените бинтове. След миг вече се е скрила под завивките, отпуска глава на възглавниците, пъхнала длан под бузата си. После въздъхва стоически като дете, на което пречат да спи.
— Аз… — той се опитва да каже нещо, но не намира думи. Обръща се към Клара и с безпомощен жест отправя към нея безмълвната си молба да не злоупотребява с властта, която този инцидент е поставил в ръцете й.