Аленото цвете и бялото
- Автор: Фейбър Мишел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Аленото цвете и бялото». Краткое содержание книги:
Тя кимва. Лицето й е напълно безизразно.
— Ще се погрижа за нея, господин Ракъм — уверява го тя. Тези думи очевидно означават, че той е свободен да си върви.
Зашеметен от самосъжаление, Уилям се отправя, залитайки, към кабинета. Никой не го посреща. Шугър очевидно се е върнала в детската стая, решила, че не може да го чака повече. Така да бъде. Той започва да души въздуха. Пури. Горящи въглени в камината. Ароматът на възбудата, който излъчваше Шугър.
Той застава с лице към трептящите пламъци, опрял чело на стената, и започва да мастурбира, стенейки мъчително. Само след секунди спермата му потича върху съскащите въглени. Шкембето му е провиснало от тлъстина, космите по него са посивели преждевременно; колко жалък вид има — нищо чудно, че всички го презират. Оргазмът отшумява, пенисът му се свива до нормалните си размери и той го прибира в панталона.
Отпуснал рамене, той се обръща, но при вида на затрупаното с хартия бюро потиснатостта му нараства. Целият му живот се руши, а го чака толкова работа! Той се отпуска тежко на стола и покрива лицето си с ръце.
Спокойно, спокойно. Няма да спечели нищо, ако не успее да се овладее.
Почти несъзнателно, той издърпва дълбокото долно чекмедже на бюрото — там пази писма, на които вече е отговорил, но въпреки това няма сили да изхвърли. Между другото там е и справочникът „Повече забавления в Лондон“, както и… това. С треперещи пръсти той изважда находката си.
Това е фотография на Агнес — тогава още Агнес Ънуин, която самият той е правил по време на един пикник край Темза. Снимката е протрита по краищата от пипане. Хубав кадър, и много добре копиран, като се има предвид колко неопитен фотограф беше той тогава. Спомня си колко му хареса това, че Агнес остана напълно неподвижна (съгласно инструкциите му), докато приятелите й — все пълни идиоти, синове на аристократи — се въртяха, дърдореха и придърпваха крачолите на панталоните си, така че на снимката лицата им излязоха като размазани, анонимни петна. Ето този тук, с карамфила в петлицата, трябва да е онова магаре Елтън Фицхърбърт, но другите си остават сиви, смътни привидения, чиято единствена функция е да служат за фон на сияйния образ на неговата любима. Уилям се е взирал безброй пъти в тази снимка и си е напомнял, че тук е запечатан миг на неоспорима истина — история, която не може да бъде написана по друг начин.
Без да съзнава, че плаче, той продължава да рови из книжата в най-долното чекмедже. Някъде тук, ако не греши, трябва да е прибрано и едно писмо на парфюмирана хартия — писмо, което Агнес му бе написала само няколко дни преди сватбата. В него тя му казва, че го обожава, обяснява му как всеки ден на очакване, е изпълнен с терзания и сладка мъка — все неща в този дух. Той не спира да рови — през програми от забравени театрални постановки, покани за изложби в художествени галерии, непрочетени писма от брат му, изпълнени с цитати от Светото писание, заплахи от кредитори, междувременно отдавна получили дължимото… Но парфюмираното доказателство за страстта, която Агнес е изпитвала към него, е изчезнало някъде. Възможно ли е тази последна следа от чувствата й да се е изпарила? Той свежда нос надолу и отново започва да души: стара хартия; пръстта по подметките му; мирисът на възбуда, излъчван от Шугър.
Загубил надежда, той измъква един смачкан къс хартия от дъното на чекмеджето с последна надежда, че това може да е търсеното писмо. Но се оказва, че листът е изписан със собствения му почерк — чернова на писмо до Хенри Ракъм Старши, писано преди много години:
„Скъпи татко,
В суматохата около раждането на дъщеря ми и състоянието на съпругата ми, изискващо лекарски грижи, естествено нямах възможност да отделя време на задълженията, които ме очакват. Разбира се, смятам да се заема с тях с присъщия си ентусиазъм и това ще стане при първа възможност; междувременно обаче трябва да ти съобщя, че получих едно крайно неприятно писмо от нашите адвокати…“
С болезнено изпъшкване Уилям смачква листа в юмрук и го хвърля настрани. Господи, колко жалък е бил тогава и колко солиден човек е станал сега! Възможно ли е съдбата да е толкова жестока, та да му отнеме обожанието на Агнес тъкмо сега — след като преди той беше просто едно безгръбначно нищожество, а сега е собственик на голям концерн? Има ли някаква справедливост на този свят?
Подтикнат към действие, той се привежда над писалището, изважда чист лист хартия и топва перодръжката в мастилницата. Уилям Ракъм, собственикът на парфюмерийните фабрики „Ракъм“, няма време да се отдава на самосъжаление; длъжен е да се заеме с работата си. Да, работата! С какво се занимаваше, преди да…? Да, разбира се, проблемът с „Уулуърт“.