Крахът на титаните [bg]

Андрей беше пратил една открита карета да вземе гостите. Начумереният кочияш стоеше и гледаше, докато Дженкинс товарене пътническите сандъци отзад в каретата. Докато пътуваха по черния път през полето, Фиц си спомни предишното посещение — тогава беше пристигнал като жених на княгинята и селяните стояха край пътя и поздравяваха. Сега настроението беше различно. Хората по полето едва вдигаха поглед при преминаването на каретата, а по селата и колибите жителите преднамерено обръщаха гръб.

Такива неща дразнеха Фиц и той беше в лошо настроение. Поуспокои се при вида на камъните на старата къща, обагрени в маслено жълто от лъчите на ниското следобедно слънце. Ято безукорно облечени слуги излезе от предната врата като патици, които очакват храна. Струпаха се около каретата да отварят врати и да свалят багажа. Икономът на Андрей, Георгий, целуна ръка на Фиц и го поздрави със заучена английска фраза:

— Добре дошли отново във Вашия руски дом, граф Фицхърбърт.

Руските домове често бяха грандиозни, но запуснати, и Буловнир не правеше изключение. Преддверието с високи тавани имаше нужда от пребоядисване, безценният полилей беше прашен, а мраморният под беше опикан от куче. Княз Андрей и княгиня Валерия чакаха под огромен портрет на дядото на семейството, който се мръщеше строго.

Беа се завтече към Андрей и го прегърна.

Валерия беше класическа красавица с правилни черти и тъмни, спретнато фризирани коси. Тя стисна ръката на Фиц и му каза на френски:

— Благодаря, че дойдохте. Така се радваме да ви видим.

Когато Беа се отдели от Андрей, Фиц му подаде ръка. Князът се здрависа с лявата ръка — десният ръкав на сакото му висеше празен. Беше слаб и блед, сякаш го мъчеше нелечима болест, а черната му брада сивееше на места, въпреки че князът беше едва на тридесет и три години.

— Не мога да ви опиша какво облекчение е за мен да ви видя — каза той.

— Някакви неприятности ли има? — попита Фиц. Всички разговаряха на френски.

— Заповядай в библиотеката. Валерия ще заведе Беа горе.

Оставиха дамите и влязоха в прашна стая, пълна с подвързани в кожа томове, които видимо не бяха четени често.

Поръчах чай. Боя се, че нямаме шери.

— Чаят е достатъчен. — Фиц се отпусна в един стол. От дългото пътуване раненият крак го болеше. — Какво става тук?

— Въоръжен ли си?

— Да. Служебният ми револвер е в багажа. — През 1914 година Фиц беше получил Уебли Марк V.

— Моля те, дръж го под ръка. Аз нося моя непрестанно. — Андрей отгърна сакото си и показа колана с кобура.