Първото правило на магьосника
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Първото правило на магьосника». Краткое содержание книги:
А истината е страшна и причинява болка. На Ричард, избрания Търсач, е поверен Мечът на истината.
Заедно с красивата и загадъчна Калан той трябва да се изправи срещу зловещите магии на Мрачния Рал, да спаси света от тежките проклятия, от ужасяващите чудовища (хора и зверове) и страшните сенки.
Загадки, чудеса, магии и мистерии се редуват в един завладяващ сюжет с непредсказуема развръзка.
— Но това е различно, срещу нея няма да се получи.
Рал кимна.
— Грешиш, ще се получи. Но ти трябва да се превърнеш в неин господар; половинчатите мерки ще ти докарат куп неприятности. Тя те контролира с едната страна на магията ти, онази страна, която си й предложил. Трябва да използваш другата страна. Това е нещо, на което е способен всеки Търсач, но никой досега не е успял да усъвършенства. Може би ти ще си първият.
— А ако не съм? Ако не успея? — За успокоение на Ричард Мрачният Рал звучеше съвсем като Зед. Зед винаги го беше учил по точно същия начин — като го караше да мисли сам, да открива сам отговорите по свой път, със собствения си мозък.
— Тогава, млади приятелю, те чака една доста тежка седмица. На Дена не й харесва начинът, по който я объркваш. В края на седмицата тя ще те доведе при мен и ти ще ми кажеш решението си: да ми помогнеш или да оставиш всичките си приятели да умрат в мъки.
— Само ми кажи как да използвам магията на меча, как да я овладея.
— Разбира се. Веднага след като ми кажеш знанието от Книгата на преброените сенки — усмихна се Рал. — Не мисля, че ще го направиш. Лека нощ, Ричард. Не забравяй, една седмица.
Когато Ричард напусна градината на Мрачния Рал, слънцето вече залязваше. В главата му се въртяха всички неща, които беше научил. Това, че Мрачният Рал знаеше коя кутия ще го убие, беше тревожно, но Ричард си даваше сметка, че е много вероятно Рал да прилага срещу него Първото правило на магьосника. По-лошото беше, че някой от приятелите му го беше предал. Това никак не му харесваше. А онова, което му се нравеше още по-малко, беше, че най-вероятно знаеше кой е той. Шота му беше казала, че Зед и Калан ще използват силата си срещу него. Сигурно предателят е или Зед, или Калан. Това някак си не му се връзваше, колкото и усилия да полагаше, колкото и да се опитваше да го осмисли. Не можеше да си представи, че който и да е от двамата ще го направи, и все пак един от тях го бе сторил. Обичаше ги и двамата повече от живота си. Зед му беше казал, че трябва да е готов да убие който и да е от тях, ако по някакъв начин застрашават победата, дори и да не знае със сигурност, да го предполага като вероятност. Той прогони тази мисъл от главата си.
Трябваше да измисли начин да се отърве от Дена. Не го ли направеше, от него нямаше да има никаква полза и всичко останало отиваше по дяволите. Нямаше смисъл да си блъска главата с други въпроси, ако не успееше да избяга, и не го ли направеше скоро, Дена щеше да му причини болка и повече нямаше да може да мисли. Онова, което тя му причиняваше, затрудняваше много мисленето му, караше го да забравя. Най-напред трябваше да се концентрира върху този проблем, а след това да мисли за всичко останало.
Мечът, помисли си той, Дена контролираше магията на меча. Той нямаше нужда от меча; може би щеше да успее да се отърве от него, да се отърве от магията, която беше под неин контрол. Посегна към дръжката, но болката на магията го спря преди още да е успял да я докосне.
Той тръгна по коридорите към покоите на Дена. Оставаше му още доста път. Може би просто трябваше да мине по друг път, да излезе от Народния дворец. Мрачният Рал му беше казал, че никой от стражите няма да го спре. Когато стигна до следващото кръстовище от коридори, свърна по единия от тях. Болката го повали на колене. С неимоверни усилия той успя да се върне в коридора, по който трябваше да върви. Наложи се да спре и да си почине, тъй като болката го беше оставила без дъх.
Близо, съвсем близо пред него удари камбаната за вечерно отдаване. Трябваше да отиде на отдаването; това щеше да му даде време за размисъл. Коленичи, радостен, че болката на магията не се появи. Беше в един от площадите с вода. Те му харесваха най-много; в тях цареше спокойствие. Близо до водата, заобиколен от хора, Ричард опря глава в земята и започна да пее, да прочиства главата си, да се изпразва. Използва пеенето, за да стопи тревогите, страховете, грижите си. Избута някъде встрани всички проблеми, остави мисълта си да потърси спокойствието, остави я да се рее необезпокоявана. Отдаването свърши, както му се стори, за нула време. Той се изправи освежен, обновен и отново се запъти към покоите на Дена.
Коридорите, по които минаваше, залите и стълбищата бяха потресаващо красиви и Ричард за пореден път им се възхити, минавайки покрай тях. Запита се как някой толкова зъл като Мрачния Рал си дава труда да има край себе си толкова много красота.
Няма едноизмерни неща. Двете страни на магията.
Ричард си помисли за миговете, когато в него се беше надигала онази странна сила. Когато изпита съжаление към Принцеса Вайълит, когато кралският страж се опита да нарани Дена, когато изпита болката на стореното с Дена, когато си представи как Рал причинява болка на Калан, когато стражите на Рал се опитаха да причинят болка на Дена. Спомни си, че всеки път част от полезрението му побеляваше.