Задочни репортажи за България
- Автор: Марков Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Задочни репортажи за България». Краткое содержание книги:
Сега Желязко Колев ме прекъсна и в гласа му звънна някаква тържественост:
— Поканен сте — каза той бавно и отчетливо — от най-високо място за една разходка!
— Щом е от най-високо място… — повторих аз, като си мислех на кой ли шегобиец дължа този номер. На няколко пъти сам аз бях участвувал в подобни зли шеги, като изпращахме някои подходящи хора на несъществуващи срещи с големци, банкети или никога несъстояли се коктейли.
— Все пак облечете се по-спортно! — продължи той: — Ако искате, ще пратим кола да ви вземе, а пък ако предпочитате, елате с вашата кола утре, седем часа сутринта, на паметника „Левски“.
Сега гласът на Желязко Колев звучеше толкова достоверно, че аз реших, че дори и царят на такива телефонни шеги Джони Пенков не би могъл да го имитира.
Отговорих, че ще бъда в седем часа при паметника.
— Бъдете точен! — припомни ми Желязко Колев.
Затваряйки телефона, аз си спомних, че преди известно време Лада Галина ми беше казала, че Тодор Живков искал да покани на среща някои млади писатели и че ставало дума за мене. Тя дори ме запита какво мисля за Живков, на който въпрос не можах да отговоря.
И все пак първата ми реакция след разговора с Колев беше твърде отрицателна. Стори ми се, че в цялата тази покана, в начина, по който тя бе отправена, в плоския и студен тон на Желязко Колев имаше нещо неприветливо и обидно. В следващия миг си представих, че моята физиономия е поканена, за да бъде част от делничното развлечение на някакъв големец, който щеше да ме угощава със снизходителни усмивки. Ядосах се на себе си, че лековерно приех. Имах такъв хубав повод да откажа — гипсираната ръка.
Жена ми се прибра по-късно и когато й казах, тя най-сериозно се уплаши, че поради необикновения час (седем часа сутринта) това можеше да бъде капан. И без това на няколко пъти се говореше, че имало предложения около 200 представители на интелигенцията да бъдат вързани и изпратени някъде по дяволите.
Както и да е, сутринта станах рано и слязох в града. Паркирах край „Александър Невски“ и в утринния хлад се отправих към паметника „Левски“. От другата страна на паметника, близо до началото на булевард „Заимов“ стоеше правителствена чайка. Колебливо приближих, когато задната врата се отвори и се показа познатото ми от толкова портрети и от няколко далечни срещи лице на първия човек на страната. Той беше облечен туристически, с клин и яке от мек бозаво-кафяв цвят, подобен на цвета на старите войнишки униформи, и носеше каскет.
„Хайде, Георги! Само тебе чакаме!“ — каза той приветливо и със сигурния жест на домакин, който си знаеше работата, ми посочи мястото в колата. Вътре вече се намираха: художничката Златка Дъбова, авторката Лада Галина и поетът Анастас Стоянов. При шофьора отпред се настани млад мъж с тъмно, приятно лице. Малко по-късно разбрах, че това беше един от личната охрана на Живков и се казваше Пешо. Докато заемах посоченото ми място, се появи и самият Желязко Колев. Явно и той идваше с нас.
Колата плавно потегли по посока на Подуяне, като се движеше в средата на уличното платно, изпреварвайки с лекота всички други коли, които спазваха ограниченията на скоростта. За пръв път се возех в чайка и се изненадах от простора вътре в колата. Върху задните прозорци бяха спуснати сини перденца и аз се сетих за израза на един мой познат, който казваше „от другата страна на перденцата“, имайки предвид привилегирования свят на партийната аристокрация.
Шегувайки се, Живков отстъпи традиционното място за държавен глава, което беше отзад, диагонално на шофьорското (както той ни обясни), и седна в средата на седалката, така че бяхме един срещу друг. Когато човек се среща с някой, когото е виждал било на снимка, на екран или пък от разстояние, изглежда винаги установява някаква физическа разлика. Отблизо лицето на Живков ми се видя по-симетрично и може би донякъде по-одухотворено. Във всички случаи твърде подвижно лице с внимателно премерена самоувереност, която не дразнеше. Очите му създаваха впечатление за спокойна енергичност и наблюдателност.
Той веднага ме запита какво беше станало с ръката ми и мимоходом отбеляза, че обувките ми не бяха много подходящи за екскурзията, на която отивахме.
В първите няколко минути атмосферата в колата беше малко скована, сякаш между нашия домакин и нас съществуваше добре установено разстояние. Всеки от присъствуващите беше достатъчно съобразителен, за да се въздържи от обичайните баналности, които следва да се кажат в подобно положение, и същевременно всеки предостави инициативата на домакина. И тук трябва да кажа, че Живков прояви изненадващо умение. С провокиращо простодушие той запита Анастас кой според него е най-големият жив български поет?