Поп, дама, вале [bg]

— Аз за себе си смятам… смятам… — призна тя на Франц при една от най-съкровените срещи, когато той взе изведнъж да настоява да му каже дали е обичала някога мъжа си.

— Значи аз съм първият? — попита той жадно. — Първият?

Вместо отговор тя оголи в усмивка влажни зъби и бавно го ощипа по бузата. Франц прегърна краката й, гледаше я отдолу нагоре и клатеше леко глава, като се мъчеше да обхване пръстите й в уста. Вече облечена, готова да си върви, тя все не се решаваше да си тръгне и седеше в плетеното кресло, а той се беше свил на колене пред нея, чорлав, с мигащи очила, с нови бели тиранти. Той току-що я беше преобул — докато беше при него, тя носеше пантофки с алени помпончета и тези пантофки (негов скромен, но обмислен подарък) оставаха при него в горното чекмедже на нощното шкафче и се вадеха оттам веднага щом тя се върнеше. Изобщо, цялата стая несъмнено се беше разхубавила. На масата в синя ваза с продълговато светло петно розовееха три гергини. Появи се дантелена покривчица — а скоро трябваше да пристигне и кушетка, за нея Марта вече беше купила две възглавници с разцветка на паунова опашка. В целулоидната кутийка на умивалника лежеше любимият сапун на Марта — бледокафяв, с мирис на горска теменужка. Бельото в чекмеджетата беше прегледано, преброено, на новите долни гащи личаха ясни монограми, две нови вратовръзки, тъмна и светла, висяха на шнурче от вътрешната страна на вратата на гардероба. Имаше и един бавно узряващ, наистина възхитителен проект: смокинг!

Франц възмъжа от любовта. Тази любов беше нещо като диплома, с която можеше да се гордее. Цял ден го изгаряше желанието да покаже някому дипломата. В седем и четвърт (Пифке мислеше, че угажда на шефа, като го пускаше малко преди другите), той влетяваше запъхтян в стаята си. След няколко минути се появяваше Марта. В осем и четвърт тя си отиваше. А в девет без четвърт Франц отиваше да вечеря у чичо си.

Топлото постоянно щастие го изпълваше целия, сякаш вените му бяха налети не с кръв, а с това щастие, което пулсираше в китката, в слепоочието, туптеше в гърдите, изтичаше от пръста на рубинена капка, ако го убодеше случайна карфица; а в магазина често му се налагаше да си има работа с карфици — и пак добре, че беше в отдел, където не му се налагаше с карфици в уста да се извива като риба около някой неспокоен господин в едноръко, изпъстрено с тропоски, изпоначертано с креда сако. Но ръцете му бяха станали поначало по-пъргави, той не изтърваваше леките картонени капаци както през първите дни. А тези бързи упражнения край щанда сякаш подготвяха ръцете му за също тъй бързи, също тъй леки движения, остро вълнуващи Марта, защото тя особено обичаше ръцете му, а най-много ги обичаше, когато със скоростни, сякаш музикални докосвания, те сваляха роклята и притичваха по млечнобелия й гръб. Да, щандът беше нямата клавиатура, по която Франц репетираше щастието.