Поп, дама, вале [bg]

Но и следващата вечер, и в събота, Франц не се появи. В петък той отиде на кино, в събота — на кафене. Във филма волоока глупачка с черно сърчице вместо устни и мигли като спици на чадър представяше богата наследничка, която представяше на свой ред бедна чиновничка, а в кафенето се оказа адски скъпо и някаква начервосана мома с гадна златна пломба пушеше и го гледаше, и олюляваше крак, и се усмихваше леко, изтърсвайки пепелта. „Не издържам повече — стенеше провлачено, шепнешком Франц. — Тя затрива живота ми, устата ми е пресъхнала заради нея, сили нямам… А беше толкова просто — да я награбя, когато ме докосна. Мъка… Дали да не почакам — да не я виждам няколко дни?… Но тогава не си струва да живея… Следващия път, ето кълна се, кълна се… в моята майчица се кълна…“.

В неделя той стана късно, изнесе вяло кофата със сапунена вода и докато минаваше край вратата на хазяина, я погледна със страх и омраза. Реши да излезе да се поразходи, но по стъклата шибаше бурен дъжд. В стаята беше студено. От нямане какво да прави, той си изтри хубаво очилата, отвори шишенцето с мастило, напълни автоматичната писалка и седна да пише на майка си.

Мила майчице — пишеше той с небрежния си едър почерк, — как си? Как е Еми? Навярно… Той спря, зачеркна последната дума и се замисли, човъркайки с края на писалката в носа. Навярно… сега отива на черква; после ще готви неделния обед… Кокошка, бедни рицари… През деня кафе с бит каймак… Какво я интересува той? Тя винаги е обичала повече Еми. Закръгленичка, червеникавокафява — шамаросваше го по бузите, когато беше вече на седемнайсет, осемнайсет, деветнайсет години. Миналата година… А когато беше съвсем малък (бледничък, кръглолик, вече с очила), веднъж, на Великден, реши да го накара да изяде шоколаден бонбон (във вид на кафяво зайче), който сестричето тайно беше облизало. Задето Еми беше облизала предназначен за него бонбон, майка му само я плесна лекичко по дупето, а него, задето отказа дори да докосне олигавения шоколад — така го халоса с все сила по лицето, че той излетя от стола, удари глава в пода и припадна. Любовта към майката беше първата му нещастна любов. По-добре беше сякаш, когато тя открито го хокаше, отколкото когато равнодушно му се усмихваше или, пред гости, мило го пощипваше. В навечерието на заминаването му тя забрави в неговата стая вълнения си шал и той, кой знае защо, го сложи за през нощта под възглавницата си, но не можа да спи, а плака като глупак. Тя може би сега тъгува все пак за него? Но това тя не го пише…

Приятно е все пак да се пожалиш — до сълзи приятно. А Еми е добро момиче… Ще се омъжи за месаря с бяло сетре; сто на сто ще се омъжи за него… И добре ще направи — работата му е сигурна, той е най-добрият месар в града. Проклетият дъжд… А какво да напише — все пак не знае… Дали да не опише стаята?