Поп, дама, вале [bg]

VI

Беше неугледно, навъсено ресторантче на улицата, на която живееше Франц. Трима мъже мълчаливо хвърляха карти. Съпругата на единия, бледа като резен изстинало телешко, сънено наблюдаваше играта им. Слабичка госпожица с тик прелистваше в ъгъла илюстровано списание, в което нечий химически молив отдавна беше запълнил хищно празнотите в кръстословицата. Дамата с палто от къртича кожа (приятно поразило кръчмарката) и младият мъж с очила с рамка от костенурка пиеха вишновка и се гледаха в очите. Пиян младеж с каскет почукваше по дебелото стъкло, зад което върху метален салам се бяха събрали монети — загубата на всички, които пъхаха по един грош, а после движеха с ръчката насам-натам тенекиеното жонгльорче, докато граховото зърно се изтърколеше по лъкатушните жлебчета. Беше възтъмно, тихо и задимено. Тезгяхът просветваше с рибешки блясък, премръзнал от бирената пяна. Кръчмарката, с две зелени футболни топки вместо гърди и с множество розови лунички на лицето, се прозяваше и гледаше натам, където келнерът, полускрит от паравана, унищожаваше планина варени картофи. На стената имаше дървен часовник, монтиран по някакъв начин в еленови рога и хромолитография — срещата на Бисмарк с Наполеон III. Картоиграчите шумоляха все по-тихо.

— Изборът ни е добър, тук наистина никой няма да ни види…

Той стисна ръката й под масата:

— Не става ли късно, скъпа — дали не е време?

— Чичо ти ще се прибере чак в полунощ, дори още по-късно… Имаме време.

— Прощавай, че те заведох в такова кръчме.

— Остави, няма нищо… Казвам ти: изборът ни е добър. Ще пием още нещо.

— Ти си тук като кралица. Инкогнито. Бих искал да пия с теб шампанско. И наоколо ни да танцуват…

Тя се облегна на масата, притиснала буза с юмрук и в странната тишина му се стори, че чува как тиктака часовничето на китката й — златно, голямо колкото котешко око. Тя въздъхна и едновременно се усмихна. Мълчание.

— Я ми кажи — сит ли си? Толкова си ми слабичък…