Поп, дама, вале [bg]

Всяка шега на Драйер той с трепет изчегъртваше, претегляше, душеше — не крие ли намек, коварна цепнатинка, подозрителна издатинка… Но нямаше нищо такова. Наблюдателният, остроок Драйер преставаше да гледа зорко, щом между него и разглеждания предмет застанеше допадналият му образ на този предмет, основан на първото остро наблюдение. Обхванал с един поглед новия предмет, оценил вярно неговите особености, той вече не смяташе, че предметът може да се променя, да придобива непредвидени черти и вече да не съвпада с представата, която той си е изградил за него. Така от първия ден на запознанството им, Франц беше за него забавен племенник провинциалист, а Марта вече седем години беше за него все същата добра стопанка, но студена жена, която нарядко го озарява с омайна усмивка. Тези два образа не се променяха по същество — може би само се допълваха постепенно с хармонични черти, които естествено им прилягат. Така художникът вижда само онова, което е присъщо на първоначалния му замисъл.

За сметка на това Драйер сякаш изпитваше гъдел, когато предметът не се поддаваше веднага на неговата проницателност, не заставаше веднага така, че той да може с един поглед да долови свенливите му оттенъци. Близо два месеца бяха минали от вечерта, когато черният икар полудя за пет минути, а Драйер още не беше успял да установи някои неща относно шофьора. Той се отбиваше в гаража, незабелязано душеше шофьора, наблюдаваше походката му или внезапно в такъв един най-опасен час, например в събота привечер, го извикваше, поддържаше с мъка незначителен разговор и го наблюдаваше изпод вежди — не е ли прекалено безцеремонен, не са ли прекалено влажни и не светят ли с доволен блясък игривите му очи. Понякога си мечтаеше, че ето на, един ден ще му съобщят как в момента шофьорът не може, уви, не може да дойде, въпреки че той го вика. Или му се струваше, че икарът взима завоите малко по-бързо, малко по-жизнерадостно от обикновено… Тъкмо в такъв ден на безгрижни завои (което беше особено интересно, защото вчера неочаквано беше паднал първият сняг, а днес хлъзгаво се беше стопил) той забеляза през прозореца един господин, който сякаш на шарнири пресичаше със ситни крачици улицата — и изведнъж, кой знае защо, си спомни разговора с толкова симпатичния изобретател. Щом пристигна в кантората, веднага заповяда да му позвънят в хотел „Видео“ и много се зарадва, когато секретарят доложи, че изобретателят веднага ще дойде. Но нито Драйер, нито секретарят, нито който и да било на света никога не разбра, че изобретателят със синкави бузи живее по случайност тъкмо в стаята, в която след пристигането си беше пренощувал Франц, и от която през прозореца се виждаше сега вече голият ясен, и където можеше да се забележи — ако много внимателно се вгледаш, — че в линолеума до умивалника се е набил съвсем ситен стъклен прах. Фактът, че съдбата бе настанила изобретателя тъкмо там, е знаменателен. Франц беше изминал този път — съдбата изведнъж се беше сепнала и бе изпратила подире му синебузия човек, който, разбира се, нито знаеше, нито щеше да разбере нещо — както изобщо никой никога нищичко не разбра нещо за всичко това.