Свидетел на огъня [bg]

37

Постройките на „Биргитагорден“ се червенеят идилично на дневната светлина. Юна стои до една огромна бяла бреза и разговаря с прокурорката Сусан Йост. От клоните се откъсват дъждовни капки и падат, блещукайки.

— Полицията продължава да чука по вратите на хората в Индал — казва прокурорката. — Някой се е блъснал в светофар и има куп стъкла по земята, но след това… нищо.

— Трябва да говоря днес с ученичките — настоява Юна и си мисли за престъпленията, разиграли се вчера зад запотените стъкла на сградите в имението.

— Мислех си, че името Денис ще ни доведе донякъде — отбелязва Сусан.

Юна си мисли за изолатора и го гложди тревожно предчувствие. Опитва се да види с вътрешния си взор как са се разиграли насилствените деяния, ала може да долови само сенки между мебелите. Хората са замъглени фигури, сякаш ги вижда през прашно стъкло, мержелеят се почти неразличими.

Поема си дълбоко въздух и изведнъж ясно съзира стаята, в която лежи Миранда, захлупила лицето си с ръце. Вижда необузданата физическа сила, отпечатала се в разплисканата кръв и тежките удари. Може да проследи всеки замах и да наблюдава как ъгълът се променя след третия удар. Лампата се залюлява. Тялото на Миранда е окъпано в кръв.

— Но тя нямаше кръв по себе си — прошепва той.

— Какво казваш? — пита прокурорката.

— Трябва само да проверя нещо — отговаря Юна тъкмо когато вратата на главната сграда на имението се отваря и от нея излиза дребничък човек в предпазен гащеризон.

Това е Холгер Ялмерт, професор по криминология в Университета в Умео. Той педантично сваля предпазната маска, която скрива плувналото му в пот лице.

— Уговорих разпит с момичетата в хотела след един час — пояснява Сусан.

— Благодаря — казва Юна и прекосява двора.

Професорът е застанал пред покрития си камион, съблича предпазния костюм, напъхва го в чувал за боклук и щателно го запечатва.

— Одеялото е изчезнало — казва Юна.

— Най-сетне имам честта да се запозная с Юна Лина — усмихва се професорът и разпечатва нова опаковка с гащеризони за еднократна употреба.

— Бяхте ли в стаята на Миранда?

— Да, приключих с нея.

— В стаята нямаше одеяло.

Холгер спира да прави това, което върши, и сбърчва чело:

— Прав сте, нямаше такова.

— Вики сигурно е скрила одеялото на Миранда в гардероба или под леглото в своята стая — лаконично заключава Юна.

— Тъкмо се каня да започна там — отвръща Холгер, но Юна вече се е запътил към сградата.

Професорът се заглежда след него и се сеща — казват, че Юна Лина е толкова упорит, че би се взирал в едно местопрестъпление, докато то се разтвори пред него като книга.

Той оставя полиетиленовия плик, взема гащеризоните и бързо се завтича след криминалния инспектор.