Свидетел на огъня [bg]

— Ei11 — тихо отговаря Тула и го поглежда в очите.

— Не би трябвало да се налага да живееш в разни институции.

— На мен ми харесва — отвръща тя беззвучно.

— Никога ли не ти се случват неприятни неща?

Шията ѝ поруменява и белите мигли запърхват.

— Не — сопва се сега.

— Вчера Миранда те е набила.

— Така е — смотолевя Тула и се опитва да прегъне сърцето-възглавничка.

— Защо е била ядосана?

— Мислеше си, че съм ѝ влизала в стаята и съм я преровила.

— А ти така ли направи?

Тула близва възглавничката-сърце.

— Да, но не взех нищо.

— Защо си ровила в нейната стая?

— Аз ровя в стаите на всички.

— Защо?

— Гот ми е — отговаря тя.

— Но Миранда си е мислела, че си ѝ взела нещо?

— Да, беше малко ядосана…

— Какво е мислела, че си взела?

— Така и не каза — усмихва се Тула.

— Ти какво предполагаш?

— Не знам, обикновено става дума за лекарства… Лу Чу ме бутна по стълбите, когато си мислеше, че съм взела проклетите ѝ амфетамини.

— Ако не са били лекарствата — какво си е мислела, че си ѝ взела?

— На кого му пука? — въздъхва Тула. — Грим, обеци…

Пак присяда на ръба на леглото, отпуска се назад и прошепва нещо за колие от фалшиви диаманти.

— А Вики? — пита Юна. — Вики също ли е налитала на бой?

— Не — отново се усмихва Тула.

— Какво прави тя в такъв случай?

— Няма да се изказвам, защото не я познавам, не мисля, че ми е казала и една-единствена дума, но…

Момичето замлъква и свива рамене.

— Защо не го е направила?

— Не знам.

— Но все пак трябва някога да си я виждала?

— Тя се реже и вие можете…

Тула млъква и поклаща глава.

— Какво щеше да кажеш?

— Че може да я забравите… Тя скоро ще се самоубие и тогава ще имате един проблем по-малко — довършва Тула, като избягва погледа на Юна.

Изучава пръстите си, промърморва нещо под нос, рязко скача на крака и излиза от стаята.