Похищението на Ани Торн [bg]

Площта е огромна — към десет квадратни километра. От отсамната страна е издигната телена ограда със здрава порта, заключена с катинар. Информационната табела гласи: ГРАДСКИ ПАРК НА АРНХИЛ. ПРЕДСТОЯЩО ОТВАРЯНЕ ЮНИ.

Имайки предвид, че вече е септември, срокът е доста оптимистичен. Планове за облагородяване на терена имаше още като бях дете. При закриването на мината се предполагаше, че всички стари шахти и тунели са засипани. Но витаеха слухове, че това е сторено твърде набързо. С икономисване на средства, без стриктно придържане към плановете. Съответно имаше слягания, появяваха се ями. Една за малко не беше погълнала мъж, разхождащ кучето си.

Тази вечер мястото изглежда все същата пустиня. Мъртва и унила. На един от хълмовете стои самотен багер, явно изоставен. При вида му по гърба ми полазват студени мравки. Знаеш ли какво ще изскочи, ако ровиш в земята?

Тръсвам глава и продължавам бавния си, куцукащ ход. Зад мен долита звук от мотор. По улицата приближава кола. Доста бавно, почти пъплейки. Поглеждам през рамо. Фаровете ме заслепяват и заслонявам лицето си с длан. Какво става, по дяволите, та шофьорът е включил на дълги?

И после разбирам. До мен спира очукан форд кортина и един глас произнася:

— Как е, приятел?

Зализаната прическа седи на пътническата седалка, а ниският му, набит спътник е зад волана. Наоколо е пусто. Няма къщи, нито други коли. До квартирата ми остава близо половин километър. Сами сме на пътя, а аз не разполагам с нищо, което да използвам за оръжие, дори с проклетия си бастун.

— Нормално, благодаря — опитвам да запазя спокоен тон.

— Да те хвърлим донякъде?

— Няма нужда, ще се справя.

Продължавам да се тътря напред. Скоростите превключват със стържене и колата ме следва отстрани.

— Доста зле куцаш, приятел. По-добре се качи.

— Казах не, благодаря.

— А аз казах да се качваш.

— Зарежи, тарифата ми е прекалено висока за теб.

Рязко изскърцват спирачки. Браво на теб, Джо. Страшно умно. Понякога изглежда, че устата ми сама си проси боя. Или в случая просто ускорява неминуемото.

Вратите се отварят и двамата слизат. Мога да опитам да побягна, но това ще е жалко и безсмислено. В същото време не ми е под достойнството да се примоля:

— Вижте, не се впрягайте. Просто искам да се прибера у дома.

Зализаната прическа прави крачка към мен.

— Това не е твоят дом. Не си желан тук.

— Добре, схващам посланието.

— Не, не го схващаш. Затова той ни изпрати.

Събитията в живота имат навика да следват своя неизбежен ход. Наречете го съдба, ако щете. В мига преди първият юмрук да се стовари в лицето ми, осъзнавам какъв глупак съм бил. Той ни изпрати. Те са хора на Хърст. Затова така послушно се оттеглиха, щом влезе в кръчмата. А после, виждайки, че не се огъвам, ги е изпратил по петите ми. Нищо не се е променило с годините, мисля си, докато втори удар ме прегъва на две и аз падам на колене.

Свивам се на топка и поемам ритник в ребрата. Обгръщам главата си с ръце. Намирал съм се в тази позиция и преди. Не мога да говоря, защото съм твърде зает да си пазя зъбите, но ако можех, щях да кажа на тези хубавци, че са ме били и по-добри от тях. Че що се отнася до поръчковия пердах, са пълни аматьори. Нов ритник издумтява в кръста ми и гръбнакът ми пламва от болка. От друга страна, дори аматьорите могат да извадят късмет. Съмнявам се Хърст да им е наредил да ме убият, но границата е тънка. Съмнявам се дали са способни да вникнат в подобни нюанси.