Градът и звездите [The City and the Stars - bg]

Стълбата скоро свършваше пред врата, която се отвори автоматично пред Алвин. Той влезе в малка стаичка, подобна на онази, която го спусна през шахтата под Гробницата на Ярлан Зей. Не се изненада, когато няколко минути по-късно вратите отново се отвориха и разкриха коридор, плавно устремен нагоре към арка, обрамчила полукръг от небесна синева. Макар да не бе усетил движение, Алвин знаеше, че се е издигнал няколкостотин стъпки по-високо. Забравил всякакъв страх, нетърпелив да види какво лежи пред него, той побягна по склона.

Намираше се на невисок хълм и за момент му се стори, че отново е в централния парк на Диаспар. Но ако това наистина беше парк, умът на младежа трудно би могъл да възприеме огромните му размери. Никъде нямаше и следа от града, който очакваше да види. Докъдето стигаше поглед, имаше само гори и степи.

После Алвин вдигна очи към хоризонта и там, над дърветата, обкръжила света от край до край, се простираше каменна стена, която би засенчила дори най-могъщите здания на Диаспар. Тя бе тъй далече, че разстоянието заличаваше подробностите, но нещо в очертанията и смущаваше Алвин. Малко по малко очите му привикнаха с мащабите на този колосален пейзаж и той разбра, че тия далечни масиви не са изградени от човешка ръка.

Времето не бе покорило всичко, Земята все още имаше планини, с които да се гордее.

Алвин дълго стоя пред входа на тунела, привиквайки бавно към странния свят, в който се бе озовал. Самите размери на това открито пространство го зашеметяваха, пръстенът от мъгливи планини можеше да обхване дузина градове като Диаспар. Но колкото и да се взираше, Алвин не забелязваше признаци на човешки живот. И все пак пътят надолу по склона изглеждаше добре поддържан; нямаше какво да прави, освен да го последва.

В подножието на хълма пътят се губеше сред високи дървета, които почти затъмняваха слънцето. Когато Алвин навлезе в сянката им, посрещна го странна смес от аромати и звуци. Познаваше отпреди шепота на вятъра в листата, но към него се примесваха хиляди смътни шумове, които не му напомняха нищо. В гърдите му нахлуваха непознати миризми, аромати, изгубени дори за необятната памет на неговия народ. Топлината, изобилието на миризми и цветове, невидимото присъствие на милиони живи неща — всичко това го поразяваше с почти жестока сила.

Най-неочаквано се натъкна на езеро. Дърветата отдясно внезапно свършиха и пред него се появи огромна водна шир, осеяна със ситни островчета. Никога през живота си не бе виждал толкова много вода — в сравнение с нея и най-големите езера в Диаспар изглеждаха едва ли не като локви. Той бавно се спусна към брега на езерото, пое в шепи топлата вода и я остави да струи през пръстите му.

Изведнъж през водораслите се стрелна едра сребриста риба — първото нечовешко същество, което Алвин някога бе виждал. Тя би трябвало да му се струва извънредно странна, ала вместо това нейната форма го подразни с натрапчивата си близост до нещо видяно. Увиснала в бледозелената пустота, размърдала прозрачните си плавници, тя бе истинско въплъщение на сила и бързина. Тук се претворяваха в жива плът плавните линии на титаничните кораби, които някога бяха изпълвали небесата на планетата. Еволюция и наука достигаха до едни и същи решения, но делото на Природата се оказваше по-дълготрайно.