Градът и звездите [The City and the Stars - bg]

Алвин се отдалечи, вървейки покрай централната колона. След малко до Хедрон долетя леко приглушен възглас.

— Какво има? — обади се Хедрон. Не искаше да помръдне, защото почти бе успял да разчете една от по-ясните групи знаци. Но гласът на Алвин настояваше и той тръгна нататък.

Далече долу другата половина на картата разпръскваше тънката си паяжина към всички посоки на света. Ала сега не всичко по нея тънеше в мрак. Една от линиите — само една — бе ярко осветена. Тя изглеждаше откъсната от останалата система и като светла стрела сочеше към един от слизащите тунели. Близо до края си линията пресичаше кръгче златиста светлина и край това кръгче бе изписана една едничка дума: ЛИС. Това бе всичко.

Алвин и Хедрон стояха дълго, загледани в този безмълвен символ. Шута знаеше, че никога не би могъл да отвърне на скритото в него предизвикателство и всъщност би искал то да не съществува. Но за Алвин кръгчето предричаше сбъдването на всичките му мечти; думата „Лис“ не значеше нищо за него, но той я въртеше на езика си, опитваше звуците и като някакъв екзотичен вкус. Кръвта му бясно туптеше, бузите му пламнаха като в треска. Той оглеждаше огромната гара и се мъчеше да си представи как е изглеждала в ония древни времена, когато бе дошъл краят на въздушния транспорт, но градовете на Земята все още поддържали връзка помежду си. Мислеше колко ли милиона години са изминали, докато движението постепенно замирало и светлините на голямата карта изгасвали една по една, за да остане най-сетне само тази единствена линия. Питаше се колко ли дълго бе блестяла тук, сред помръкналите си посестрими, очаквайки да поведе стъпките на пътника, а той все не идвал откакто Ярлан Зей запечатал подвижните пътища и откъснал Диаспар от света.

И това се беше случило преди милиард години. Още тогава ЛИС бе изгубил връзка с Диаспар. Изглеждаше невъзможно да е оцелял до днес — в края на краищата картата едва ли доказваше нещо.

Най-после Хедрон прекъсна мислите му. Той изглеждаше нервен, потиснат и с нищо не напомняше спокойната, самоуверена личност от града над тях.

— Мисля, че сега не трябва да продължаваме — каза той. — Може и да не е безопасно, докато… докато се подготвим по-добре.

Съветът бе разумен, но Алвин долови в гласа на Хедрон прикрита нотка на страх. Ако не бе тя, Алвин можеше да послуша Шута, но надценяването на собственото му аз и презрението към боязънта на Хедрон го тласна напред. Истинска глупост бе да стигнат толкова далече, само за да се върнат, когато вече виждат целта.

— Ще сляза по този тунел — упорито заяви той, сякаш предизвикваше Хедрон да го спре. — Искам да видя накъде води.

Младежът решително тръгна напред над сияйната стрела и след кратко колебание Шута го последва.

Щом стъпиха в тунела, двамата усетиха познатия тласък на перисталтичното поле и след миг без усилия бяха всмукани към дълбините. Пътуването трая по-малко от минута; когато полето ги отпусна, те се озоваха в края на дълга и тясна полуцилиндрична зала. От другата и страна към безкрайността потегляха два мътно осветени тунела.