![Машината на пространството [The Space Machine - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/9/8/8/8/mashinata-na-prostranstvoto-the-space-machine-bg-download.jpg)
Машината на пространството [The Space Machine - bg]
- Автор: Прист Кристофер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Теодора Давидова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Машината на пространството [The Space Machine - bg]». Краткое содержание книги:
След няколко минути Амелия се размърда и ме целуна леко по челото.
— Вие много ми харесвате, Едуард — започна тя. — Това не е ли достатъчно?
— Мислех… е, имах чувството, че вие…
— Нима съм казала или с нещо съм показала, че изпитвам към вас нещо повече от приятелство?
— Е… не.
— Тогава, моля лежете спокойно.
Тя ме обгърна с едната си ръка и ме притисна малко по-силно до себе си. Лежахме така дълго, помръдвайки се само в случаите, когато трябваше да раздвижим някой схванал се мускул. През останалата част от тази дълга нощ успяхме на няколко пъти да заспим за съвсем кратко време.
За наша обща изненада слънцето изгря почти изведнъж. Миг преди това бяхме лежали в тъмен, тих тунел, след което между стъблата на тревите се процеди ярка светлина. Раздвижихме се, обзети от предчувствие, че дълго ще помним този ден.
Изправихме се с труд и докато размърдаме схванатите си крайници, доста често се спъвахме. Замайващо бяло, слънцето едва се беше подало над линията на хоризонта. Небето над нас беше тъмносиньо. По него не се виждаше нито един облак.
Изминали бяхме десетина ярда, когато се обърнахме и погледнахме растителността.
До този миг Амелия ме държеше за ръка, но сега се вкопчи здраво в мен. Аз също зяпнах от удивление — наляво и надясно от нас, докъдето погледът стига, се простираше покрита с треви земя. Границата с необраслата площ беше в общи линии права и само тук-там извиваше навътре или се издаваше навън. На места растенията се бяха струпали и образуваха възвишения, високи двеста и повече стъпки. От преживяното през нощта можехме да се досетим за това, което сега се разкриваше пред нас, но с нищо не можехме да предвидим онова, което ни порази най-силно: нямаше нито стрък, нито лист, нито луковица или израстък, прострял се чудновато на песъчливата пръст, който да не е оцветен в ярко, кървавочервено.
II
Дълго не можехме да откъснем очи от аленочервената стена от растения, неспособни да намерим думи, с които да изразим удивлението си от необичайната гледка.
Най-високата част и особено гребенът на това поле бяха наглед закръглени и гладки. В същност напомняха на хълм с леко вълнообразна форма, в която, ако се вгледаш по-отблизо, ще се увериш, че гладката на пръв поглед повърхност се състои от хиляди, милиони стъбла.
В по-ниската част, там, където бяхме лежали, нещата изглеждаха съвсем иначе. Стъблата бяха млади, поникнали вероятно от семена, разпръснати от възрастните растения. И двамата с Амелия изпитахме страшно неприятно чувство от усещането, че стената неумолимо напредва към нас и се издига все по-високо.
В този момент, макар и отвратени от невероятните, издигащи се като стена растения, забелязахме, че слънчевата светлина има странно въздействие върху тях — от всички страни откъм стената започнаха да долитат дълбоки, сякаш гърлени звуци, последвани от пукот и шум от чупене. Първо се раздвижи едно стъбло, после още няколко… докато постепенно цялата маса от лъскави стъбла и клони се „съживи“ и поде някакъв невиждан танц.
Амелия се вкопчи отново в ръката ми и посочи право пред себе си.
— Вижте, Едуард! — възкликна тя. — Моята чанта е там! Трябва да я вземем!
На около тридесет стъпки навътре сред гладката на пръв поглед повърхност се забелязваше голяма вдлъбнатина. Щом Амелия се отправи нататък, изведнъж осъзнах, че това вероятно е мястото, където Машината на времето ни бе запратила с такава сила.
На няколко стъпки встрани, на върха на едно стъбло, съвършено нелепо висеше чантичката на момичето.
Побързах да настигна Амелия, която, повдигнала пола почти до коленете си, вече беше стигнала до растителната стена.
— Не можете да я стигнете — опитах се да я разубедя аз. — Растенията започват да се събуждат.
Не бях свършил, когато дълго, пълзящо стъбло пролази към нас и капсулата му, пълна със семена, се разпука с гръм, подобен на пистолетен изстрел. Въздухът около растението се изпълни с облак ситни семена.
— Едуард, на всяка цена трябва да си взема чантата.
— Не можете да стигнете до нея!
— Трябва!
— Ще се наложи да се простите с пудрите и кремовете си.
В продължение на един дълъг миг тя ме гледа гневно.
— Там има много повече неща. Пари… манерката с бренди. Много неща.
Тя отчаяно пристъпи към растенията. В същия миг към нея се протегна едно клонче, улови края на полата й и разкъса плата; момичето се олюля и с писък падна на земята.