Подземието на смъртта
- Автор: Сальгари Эмилио
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Подземието на смъртта». Краткое содержание книги:
Знае се, че Емилио Салгари е писал много за екзотичните южни морета, но никога не е плавал по море, освен веднъж, когато от Генуа му се наложило да отиде до Бриндизи. Може би тъкмо защото учил в морското училище във Венеция, но пропаднал на изпита за капитан от далечното плаване, той се амбицирал да обходи моретата с крилете на фантазията. Работил в Генуезката община и вечер, след като работната му стая притихвала, сядал да пише на свещ.
Биографи на писателя са Ломбардо Радиче, Дж. Карбоне. Те изтъкват, че той е най-талантливият учител на поколенията преди всичко с дарбата си да създава живи характери, герои, винаги изправени пред нова проверка на своите нравствени сили в борбата между човешкото и нечовешкото и при необходимостта от поемането на единствено правилния избор. Забележителни са били познанията на Емилио Салгари и по зоология, ботаника, астрономия и морско дело. Но като че ли най-безспорното, което може да се каже за него е, че едва ли има друг писател от началото на XX век, който да заплита и разплита така умело, динамично, стремително, с неочаквани обрати интригата на всеки свой роман.
— Ти, мандарине, ми беше казал, че християните са четири души.
— Останалите ще ги пазим за друг път.
— Нищо не може да се откаже на един съветник на империята, който е станал наш съюзник — отвърна председателят.
— И особено когато плаща добре — добави Сум с дяволита усмивка.
— Какво искаш да узнаеш от християнина? — попита председателят, като се престори, че не чу присмехулните думи на манджуреца.
— Къде се намира моят син.
— Уанг! Да, Сум ми говори за това. Ще ни каже ли този християнин?
— Съмнявам се.
— Ще му развържем езика. Даваш ли ми пълна свобода?
— Мразя до смърт този християнин.
— Тогава ще се позабавляваме, преди да го изпратим в рая.
Четирима палачи с широки саби и с пояси, натъпкани с разни ножове, застанаха зад отец Георги, готови да го сграбчат и отведат на мъчение.
— Християнин ли си? — попита председателят, като се обърна към мисионера.
— Да — отговори той самоуверено.
— Знаеш ли, че за всички християни е издадена смъртна присъда?
— От кого? — попита отец Георги.
— От нас.
— А кои сте вие?
— Представители на народа.
— Не ви признавам това право.
— Това не ни интересува.
— За мен е много важно, тъй като не съм китайски поданик, а италиански.
— Толкова по-лесно ще те осъдим. Издадохме смъртна присъда срещу всички чужденци, намиращи се на наша земя, и следователно би трябвало да умреш два пъти вместо веднъж.
— Тогава ме убийте, за да се свърши. А европейските народи след това ще помислят как да отмъстят за синовете си.
— Европа е толкова далече от Китай! — зловещо се изкиска председателят. — Пък и преди чуждите войски да стигнат до Пекин, по нашите провинции няма да остане нито един жив християнин и нито един европеец.
Пинг Чао се обърна към двамата съветници, които седяха до него, и размени тихо с тях няколко думи. После стана и каза:
— Съдът на боксерите те осъди като християнин и чужденец. Приготви се да умреш.
Мисионерът отговори с презрителна усмивка. Четиримата палачи го хванаха и съблякоха до пояса. Началникът им — с внушителен ръст и необикновена сила — нанесе внезапен удар върху мисионера:
— Сега вече принадлежиш на мен, а не на съда.
— Изпълни дълга си — каза отец Георги. — Аз вече ти простих.
Палачът го замъкна до един от стълбовете, намиращи се до горящия куп дърва, и докато другарите му сваляха едно въже с макара, завърза ръцете му отзад с връв. В този момент допря устни до ухото на пленника и бързо му каза:
— Аз съм водачът на „Кръстът на Пей-хо“. Отец Георги подскочи, но бързо се овладя.
Въжето, окачено за двата стълба, бе завързано под мишниците му. Помощниците на палача започнаха да го издигат нагоре.
Когато стигна на седем-осем метра височина, нещастният мисионер разбра на какво страшно мъчение го е осъдил бунтовническият съд. Това бе наказанието с гребени, едно кърваво изобретение на жестоката китайска инквизиция. То се извършваше чрез два стълба, на разстояние петнадесет метра един от друг, и греди, снабдени с остри и леко закривени зъбци.
С помощта на въже, завързано за горните краища на стълбовете, с лек тласък осъденият увисваше за кратко време и мъчението му продължаваше дълго за наслада на палачите. При последното спускане се забиваше в един от гребените, а след това го оставяха на гарваните.
Като видя гребените да блестят под него, отец Георги потръпна. Пинг Чао бе застанал пред него, близо до двата стълба. Той вдигна глава и погледна право към мисионера, побледнял от ужас:
— А сега ще говориш ли?
— Не знам какво искаш да ти говоря — отговори отецът. — Ако искаш да измолиш прошката ми, то аз ти я давам.
— Не знам какво да правя с нея — мандаринът вдигна рамене. — Искам да знам къде се намира синът ми.
— При християните.
— Това не е достатъчно.
— Искаш да убиеш и него?
— Това си е моя работа.
— Той е плът от твоята плът.
— Няма нужда да ми го казваш. Къде е синът ми?
— Не зная. Но и да бях ти казал, ти пак би ме убил, защото много ме мразиш. Едно само мога да ти кажа: когато Уанг узнае за моята смърт, няма да ти прости!
— Той ли ти каза това? — попита мандаринът смутен. Настъпи кратко мълчание. Изглеждаше, че Пинг Чао бе загубил всичкото си спокойствие.
— Синът ми никога няма да узнае за това — каза той след малко.
— Мамиш се, Пинг Чао. Един човек, който се намира сред боксерите, ще отиде да му каже.
— Искаш да ме заблудиш?
— Християните никога не лъжат.
— Ще накарам да нарежат този човек на парчета.
— Никой освен мен не знае кой е той.
— Ти ще ми кажеш.
— Не, Пинг Чао.
— Смъртта те чака.