Далечно царство
- Автор: Кол Алън, Бънч Крис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Далечно царство». Краткое содержание книги:
— А какво ще стане, ако останем след изтичането на трите дни?
— Е — каза Дженъс. — Ще трябва да си поговорим пак. Или поне ще ни дадат преднина.
Заведоха ни в центъра на лагера, там, където се извиваха пламъците на огъня. Земята беше постлана с килими, имаше високи възглавници за сядане и за облягане. Палатките бяха кръгли като варели, направени от някаква животинска кожа, боядисана в червено. Около огъня лежаха петдесетина мъже и жени. Представиха ме на един мъж, който се поклони, сякаш беше срещнал царя на света, и ми намери място за сядане. После махна с ръка и от сянката изскочи девойка, няколко години по-млада от мен. Двамата си казаха нещо; девойката се изкикоти и ми се поклони. После влезе в една палатка и донесе чаша с широко гърло. Взех я и погледнах към Дженъс за някакви указания. Той вече се бе изтегнал на близката възглавница, заобиколен от две млади жени.
— Изпий го.
— Какво е?
— Просто го изпий. После ще ти кажа. Изпий го на един дъх, иначе ще ги обидиш. Подчиних се и почувствах как главата ми експлодира. Светът около мен пламна. Стомахът ми се надигна възмутен. Но по някакъв начин питието остана вътре и почувствах парене, което се превърна в огън, огънят в гореща дъга и си помислих, че ще е Най-добре да седна. Девойката взе чашата от ръцете ми точно преди да я изпусна.
— Казва се депш — обади се Дженъс. — Ферментирало кобилешко мляко и ферментирала кръв от техните говеда. Към това се прибавя цвят от някаква билка, Хам’ю също я пие, за да не му отслабнат очите. По действието човек би допуснал, че са запознати с процеса на дестилация. Но вместо дестилация Хам’ю произнася някакви заклинания над сместа и тя е готова. Досега не можах да убедя никой дами каже това заклинание. Ако успея да го науча, няма да имам нужда от никаква армия и никаква сабя, нито пък от чужди пари за пътуванията, които искам да направя.
Една от двете жени до него му подаде чаша като моята. Дженъс изпи питието и хвърли чашата през рамото си.
— Една от най-големите стоки на племето ифора са техните дъщери. Макар че презират слабаците от водните земи — така наричат всички освен себе си, — те смятат за голяма благодат младите им жени за известно време да станат куртизанки. Защото се връщат с много сребро, с което купуват кози и коне, и се омъжват с големи почести. Пищността на сватбата зависи от успеха им в предишната им професия. Такава е съдбата на една млада жена, освен ако поличбите не покажат, че тя ще стане вожд или съветник, което пък е върховна благодат; или просто жена от лагера, което според тях е почти нещастие. Жената до теб, между другото, е дъщеря на мъжа, когото Хам’ю е избрал за достоен да бъде твой домакин. Казва се Типън.
Може би се дължеше на депша или вече бях свикнал с непредвидените събития тук, извън стените на Ориса, но вместо да се намръщя на онова, което повечето Орисианци биха сметнали за най-неморалното нещо, аз се обърнах към девойката и й се усмихнах, окуражих я, преместих се по-близко, повдигнах малко роклята й. Миришеше на рози и мускус.
Типън се усмихна. Устните й бяха страстни, дъхът сладък, а зъбите й бяха с красиви, остри като игли връхчета, което им придаваше допълнителен екзотичен привкус. Изпих още един депш. Момичето ми говореше, гласът й беше мек и музикален. Поклатих глава: не разбирах.
— Тя мисли, че цветът на косата ти е много хубав. Като на пустинно слънце — преведе Дженъс. Свих глупаво рамене. После изведнъж осъзнах в каква ситуация се намираме.
— Дженъс, приятелю. Ифорийците нали са хора?
— Хора са.
— Тогава това гостуване сигурно има някаква цена. Освен ако не са очаровани от моята коса и твоето красноречие.
— Прав си — започна Дженъс и в този момент дойде един мъж, който дрънкаше на изкусно изработена хлопка. Засвири флейта, после друга. Зазвънтя цимбал. Ритмично задумка голям барабан.
— Ах! — възкликна Дженъс. — Това ми е познато. Цената е ниска.
Той се изправи, отмествайки една от девойките, която се интересуваше какво има под неговата туника, и измъкна късата си сабя. Подхвърли я нагоре така, че тя се запремята, и я хвана за дръжката.
— Не! — чух гласа му. — Трябва ми истинска сабя, не украшение. — И той я хвърли, забивайки я до дръжката в земята. Извика нещо на техния език и на тъмната земя пред него се появи голям извит ятаган. Дженъс го подхвърли, хвана го, отново го подхвърли и острието се завъртя, отразявайки светлината на огъня. Хам’ю се изправи и започна ритмично да напява. Може би се дължеше на билките в напитката, а може би си представях, но разбрах съвсем ясно историята, представяна от Дженъс чрез танца, който започна бавно, а после ставаше все по-бърз; сега приятелят ми беше само по риза. Това беше историята на великия боец, победен от дявола и магията, принуден да бяга от своята шатра в дълбините на пустинята, където не могат да се намерят дори кости от див осел. Боецът странства дълго, в солената пустош среща лоши същества, които се опитват да го унищожат — тук ятаганът на Дженъс проблесна в серия причудливи движения, — но той ги побеждава. После се изгубва, влачи се по корем през пясъците и почти умира, но богът на пустинния вятър се смилява…