Далечно царство
- Автор: Кол Алън, Бънч Крис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Далечно царство». Краткое содержание книги:
След първото ястие веднага поднесоха второ. Вечерята беше значително по-добра, отколкото си бях представял. Сетих се за сержантите и копиеносците в казармите отвън и си спомних как веднъж бях доставял храни за полка. Чиния месо за обикновените войници, което означаваше, че храната им не се отличава от тази на обикновените хора. Това не беше правилно… Баща ми ми казваше, че един търговец или яде онова, което ядат неговите чиновници, или в противен случай се храни вкъщи. Никой не обича показността на богатия — или на военния офицер — освен ако тя не е споделена с всички.
Вечерята завърши, висшите офицери се извиниха и напуснаха. Сега вечерта беше на по-низшите чинове, на дребните рибки. Изпи се много вино. Вино и ракия. Вечерта не обещаваше нищо освен скука и напиване, а на сутринта тежест в главата. Стараех се да не прекалявам, тъй като не желаех да посрамя семейството си като си счупя носа в таблата със сладкиши. Другите обаче нямаха никакви задръжки. Гласовете ставаха все по-високи, жестовете все по-невъздържани, смехът все по-силен. После, в едно кратко затишие, чух ясно изказано мнение:
— Разбира се, мелезите не са съвсем за пренебрегване. Жените им понякога са забележителни, нали са със смесена кръв. И войниците им могат да бъдат смели, макар да подозирам, че при първа възможност бързат да избягат от бойното поле.
Настъпи гробовна тишина. Всички гледаха Дженъс. Лицето му беше бледо на фона на напомадената му, къдрава брада — същинска маска на мъртвец. Офицерът, който беше казал тези думи, носеше стилизирана катарама на капитан. Някой се опита да наруши тишината, като започна да разказва виц, но на третата дума млъкна.
Дженъс направи знак на един прислужник, взе сребърния поднос от ръцете му и измъкна кинжала си. Сложи го на подноса така, че дръжката да остане почти отвън и повика един низш офицер.
— Занеси това на капитан Херън. Кажи му, че то има сестра, която принадлежи на капитан Дженъс Кетер Грейклок от Кострома и Ориса. И че са неразделни. След един час навън.
— Знаех, че това предизвикателство няма да свърши с театрален дуел, както при мен. Тази нощ в пясъка щеше да падне най-малко един труп. Младият офицер, пребледнял като Дженъс, отиде при другия капитан, изправи се пред него с подноса и повтори думите на Дженъс. Херън не взе кинжала, а се изчерви, сведе очи и промърмори:
— Беше просто шега.
— Кажи на уважаемия капитан, че в казаното от него не можах да доловя никаква шега. Може би нашата среща навън ще ми помогне да я видя. Или пък капитанът ще предпочете да се извини — каза Дженъс, леко нарушавайки протокола по въпросите на честта, защото, макар и косвено, се обръщаше към човека, нанесъл му обидата.
Отново настъпи тишина. Най-после Херън промълви:
— Извинявам се за обидата, която с неуместната си забележка може да съм нанесъл на капитан Грейклок.
Дженъс пое дълбоко дъх.
— Приемам извинението — каза той. — Казаното е забравено. Поканата е оттеглена, Херън. — Забелязах, както и всички в залата, че Дженъс съзнателно пропусна да назове чина на Херън, да се обърне към него като към брат по оръжие, като към равен или да произнесе някаква друга дума, която се казва при истинска прошка. Страхливостта на Херън дълго щеше да се помни. Поне така си мислех тогава, когато кръвта ми лесно се горещеше. Сега зная по какъв повод човек може да приеме да се бие и какво място с радост може да избере един глупак — място, където да бъде убит.
Дженъс се пресегна да вземе чаша вино и видя, че го гледам.
— Може би — каза той тихо — няма да имаш нищо против да излезем? Тук стана задушно. — Без да чака да му отговоря, той се отправи към изхода. Последвах го. Навън Дженъс си сложи наметалото и погледна към осветените прозорци на казармата под нас.
— Виждаш как е — каза той повече на себе си, отколкото на мен. — Ако остана в тази клетка да се движа, да ръмжа и да измервам силата на рапирата си, рано или късно ще умра. Може би ще ме убие някой глупак като Херън, може би сам ще се убия. Този град и неговата парадна суета не могат вече да ме задържат. Хайде да вървим!
Той тръгна надолу по хълма и аз го последвах.
— Къде отиваме?
— Не знам — отговори Дженъс. — Имам нужда от компанията на мъже, не на глупаци. Мъже… и жени. Може би на пристанището.
Вдигнах рамене. Защо не? Аз също бях отегчен от формалностите в столовата и ги намирах за толкова безсъдържателни, колкото и банкетите в гилдията на баща ми.