Последната тайна на Дома Господен
- Автор: Зюсман Пол
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната тайна на Дома Господен». Краткое содержание книги:
Прехвърляйки мост над хилядолетията — от библейски Йерусалим и кръстоносните походи до концлагерите и убийствата в наше време в ивицата Газа; от катарските еретици до шифровани средновековни ръкописи и отдавна загубено съкровище, — „Последната тайна на Дома Господен“ е главозамайващо приключение, написано от майстор!
— Както и хиляди други хора — изсумтя Хасани. — Пък и пет хиляди души всеки ден посещават това място. Какво се опитваш да кажеш? Че всички те имат нещо общо ли?
Халифа пренебрегна въпроса и продължи:
— Украсата от анхове и розети на дръжката на бастуна съвпада с белезите по лицето и черепа на Шлегел. Тези белези така и не бяха взети под внимание.
Хасани пренебрежително махна с ръка.
— Съществуват хиляди предмети с подобна украса. Десетки хиляди. Слаби са ти доводите, Халифа. Дотук прекалено слаби.
Детективът и този път не обърна внимание на началника си.
— Шлегел е била израелска еврейка. Янсен е мразел евреите.
— За бога, Халифа! След онова, което сториха с палестинците, всички в Египет мразят шибаните евреи. Какво да направим? Да доведем за разпит цялото население ли?
Халифа пак отказа да бъде отклонен от темата.
— Пазачът в Карнак каза, че е видял от местопрестъплението да се отдалечава човек с нещо странно на главата. „Като странна птица“ — така го описа. В къщата на Янсен намерих на вратата на мазето шапка, която отговаря на това описание. Шапка с провиснали от нея пера.
Хасани избухна в презрителен смях.
— С всяка минута ставаш все по-абсурден. Този пазач, ако си спомням добре, беше полусляп и не виждаше и собствените си ръце, да не говорим на петдесет метра пред себе си. Хващаш се за сламки, Халифа! Или пък за пера. Странна птица. Нещо не си в час, човече!
Халифа дръпна за последно от цигарата си, наведе се и я загаси в пепелника на края на бюрото.
— Има още нещо.
— О, я да чуем — изрева Хасани и плесна с ръце. — Не съм се смял така от цяла вечност.
Халифа се облегна.
— Преди да умре, Шлегел е успяла да изрече две думи: „Тот“, което е името на древноегипетския бог на писмеността и мъдростта…
— Да, да. Знам! — изгледа го заплашително Хасани.
— И „цфардеях“, което на иврит означава „жаба“.
Хасани присви очи.
— Е, и?
— Янсен по рождение е имал ципи на краката. Като жаба.
Говореше бързо, за да изпревари поредните подигравки.
За негова изненада Хасани не каза нищо, само отиде пак до прозореца и се загледа навън с гръб към Халифа, стиснал ръце встрани от тялото, като че ли носеше невидими куфари.
— Знам, че поотделно всички тези неща не означават много — продължи Халифа в опит да използва мълчанието на шефа си, — но взети заедно подтикват към размисъл. Съвпаденията стават прекалено много. И дори всичко да е случайност, остава въпросът за антиките в мазето на Янсен. Той е измамник. Сигурен съм. Усещам го. Трябва да го разследваме.
Хасани стискаше юмруци толкова силно, че кокалчетата му бяха побелели. Настъпи продължително мълчание, след което той се обърна към Халифа.
— Повече няма да губим време със случая — изрече бавно и настойчиво и едва сдържаната ярост в гласа му беше по-заплашителна от крещенето. — Ясно ли е? Този човек е мъртъв и в каквото и да е бил забъркан, каквото и да е извършил, всичко е приключило. Не можем да направим нищо.
Халифа го погледна невярващо.
— Ами Мохамед Гемал? Възможно е да е бил осъден невинен човек.
— Гемал също е мъртъв. И за него не можем да направим нищо.
— Семейството му е живо. Дължим им…
— Гемал бе признат за виновен от законен съд, за бога. Направи самопризнания, че е обрал старицата.
— Но не и че я е убил. Това го отрича докрай.
— Та той се самоуби, по дяволите. Какво по-убедително самопризнание искаш? — Хасани пристъпи още една крачка. — Този човек беше виновен, Халифа! Виновен като дявол! Той го знаеше и ние го знаехме. Всички ние!
Очите му се бяха разширили от ярост. Но в тях имаше и нещо друго. Някакво отчаяние и дори страх. Нещо, което Халифа досега не беше виждал. Детективът запали поредната цигара.
— Аз не го знаех.
— Моля? Какво каза?
— Според мен Гемал не беше виновен. Тогава се съмнявах. Съмнявам се и до ден-днешен, а сега повече отвсякога. Мохамед Гемал може и да е обрал Хана Шлегел, но не я е убил. Знаех го още тогава, но за мой вечен срам не ми достигна смелост да го кажа. Мисля, че дълбоко в себе си всички го знаехме — вие, аз, началник Махфуз…
Хасани пристъпи и удари с юмрук по бюрото. Купчина документи се разпиля по пода.
— Достатъчно, Халифа! Достатъчно, чуваш ли? — Цялото му тяло трепереше, в ъглите на устата му се беше образувала пяна от слюнка. — Твоите психологически проблеми са си твоя работа, но аз имам на главата цял полицейски участък и няма да отворя едно дело с петнайсетгодишна давност само защото някакъв безгръбначен идиот страда от пристъп на съвест. Нямаш никакви доказателства, нищо, което да предполага, че Мохамед Гемал не е убил Хана Шлегел, освен собствените ти мисли, които, ако се съди по приказките ти за пера и жаби, са далеч от нормалното състояние.