Тримата мускетари

— Господин дьо Тревил, негово величество ме повика, за да узнае какво е станало вчера сутринта в моя дом. Казах му истината, с други думи, че моите хора са виновни и че съм готов да ви искам извинение. Понеже ви срещам сега, приемете моите извинения и продължавайте да ме смятате за свой приятел.

— Господин дук — каза господин дьо Тревил, — аз бях така уверен във вашата честност, че пожелах единственият ми защитник пред негово величество да бъдете вие. Виждам, че не съм се излъгал и ви благодаря, че във Франция все още има един благородник, за когото човек, без да сгреши, може да каже това, което аз казах за вас.

— Добре, добре! — обади се кралят, който беше чул всички тези любезности от вратата. — Само че кажете му, Тревил, понеже, той иска да бъде ваш приятел, че и аз бих желал да му бъда приятел, но той ме пренебрегва, че ето вече три години как не съм го виждал и той идва само когато го повикам. Предайте му всичко това от мое име, защото един крал не може сам да каже тия неща.

— Благодаря, сир, благодаря — каза дукът. — Но нека ваше величество знае, разбира се, не говоря за господин дьо Тревил, че не са най-предани ония, които той вижда по всяко време на денонощието.

— А! Значи вие чухте какво казах; толкова по-добре, господине, толкова по-добре — обади се кралят, като се показа на вратата. — А! Вие ли сте, Тревил? Къде са мускетарите ви? Оня ден ви казах да ми ги доведете, защо не го сторихте?

— Те са долу, сир, и Ла Шене с ваше разрешение ще ги повика.

— Да, да, нека дойдат веднага; наближава осем, а в девет часа очаквам посещение. Свободен сте, господин дук, но непременно идвайте по-често. Влезте, Тревил.

Дукът се поклони и излезе. В момента, когато той отваряше вратата, на горните стъпала на стълбището се показаха тримата мускетари и д’Артанян, водени от Ла Шене.

— Елате, мои храбреци, елате — каза кралят, — искам да ви мъмря.

Мускетарите се приближиха с поклон; д’Артанян вървеше след тях.

— Как, дявол да го вземе — продължи кралят, — вие четиримата за два дни извадихте от строя седем гвардейци на негово високопреосвещенство! Много е, господа, много е! Ако върви все така, негово високопреосвещенство ще трябва да подменява всеки три седмици гвардията си, а аз ще бъда принуден да прилагам указите с всичката им строгост. Да убиете един, и то случайно, както и да е, но седем за два дена е много, повтарям, извънредно много.

— Ваше величество, виждате, че те идат напълно съкрушени и разкаяни да молят за прошка.

— Напълно съкрушени и разкаяни! Хм! — каза кралят. — Не вярвам на престорените им лица. Особено оня гасконец там. Елате тук, господине.

Д’Артанян разбра, че тази любезност се отнася до него, и се приближи, като си придаде най-отчаян вид.

— Е! Защо ми казахте, че е младеж? Той е дете, господин дьо Тревил, същинско дете! Той ли е нанесъл страшния удар с шпага на Жюсак?

— И двата славни удара на Бернажу.

— Наистина ли!

— Без да се смята — добави Атос, — че ако не ме беше измъкнал от ръцете на Каюзак, аз положително нямаше да имам честта да ви поднеса сега своите скромни почитания, ваше величество.