Дракони на зимната нощ
- Автор: Вайс Маргарет, Хикман Трейси
- Серия: Dragonlance: Chronicles #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Нели Мутафова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дракони на зимната нощ». Краткое содержание книги:
На късната есен сред сивия здрач, на трите луни под сребристия плач притихна светът, потъмня светлината.. Героите бяха на брой деветима. За тяхната доблест легенди ще има…
Една трудна битка със силите на злото е спечелена. Но драконите в Крин все още не са победени. Нещо повече, сега вече те знаят откъде идва истинската опасност за тях.
Кралицата на Мрака е решена на всяка цена да се справи с онези, които заплашват могъществото й…
Господарят отдаде чест и полетя след бързите грифони, които бяха излезли от града заедно с ездачите си. Червеният остана загледан след сините, които преследваха бегълците.
— Дали да не се включим и ние? — попита женският дракон.
— Не — отвърна замислено червеният, вперил поглед в отдалечаващия се силует на Господаря. — Не бих се осмелил да престъпя заповедите на този!
— Няма за какво да ми благодарите. — Алхана прекъсна по средата несвързаната реч на уморения Танис.
Спътниците летяха върху гърбовете на грифоните под проливния дъжд, здраво вкопчили се в пернатите им шии. От време на време поглеждаха надолу към града, който бързо се смаляваше.
— Особено след като чуеш онова, което ще ти кажа — заяви тя с леден тон. — Спасих ви, защото са ми нужни воини, които да открият баща ми. Сега летим за Силванести.
— Да, но ние трябва да намерим приятелите си! Залогът е твърде голям! Искам да открием драконовите кълба и да унищожим тези отвратителни същества. Чак тогава можем да дойдем в Силванести…
— Отиваме там сега! — натърти Алхана. — Нямате никакъв избор. Грифоните се подчиняват единствено на мен. Ако им заповядам, ще те разкъсат на парчета, както направиха с онези драконяни.
— Някой ден елфите ще осъзнаят, че са част от едно голямо семейство, а не някакви глезеници на съдбата, на които всичко им е дадено наготово — отвърна Танис, разтреперан от гняв.
— Даровете, които имаме от боговете, са заслужени. Вие, човеците и получовеците — сарказмът й го прониза като кама, — имахте тези дарове и ги захвърлихте в алчността си. Ние нямаме нужда от вас, за да оцелеем, а дали вие ще се справите — не вълнува.
— Но сега нямаш нищо против помощта ни! — За която ще бъдете възнаградени!
— Силванести няма толкова стомана и скъпоценности…
— Нали търсите драконовите кълба? — прекъсна го Алхана. — Със сигурност зная, че едното от тях е там. Танис премигна и онемя за миг. Но споменаването на драконовото кълбо, го подсети за приятелите му.
— Къде е Стърм? Когато го видях за последен път, беше с теб.
— Не знам. Разделихме се. Той тръгна към хана да ви търси, аз повиках грифоните.
— Щом са ти трябвали воини, защо не взе и него?
— Не е твоя работа! — Алхана му обърна гръб. Полуелфът замълча, прекалено уморен, за да разсъждава. В този момент някой го повика. Гласът едва се чуваше през плющенето на грифонските криле. Карамон. Воинът крещеше и сочеше нещо отзад. „Сега пък какво?“ — помисли изтощено Танис. Бяха оставили зад себе си облаците от дим и прах, надвиснали над опожарения град, и вече летяха в студеното и ясно нощно небе. Звездите сияеха като ледени диаманти и подчертаваха черните дупки, зейнали на мястото на двете съзвездия. Сребърната и червената луна бяха изгрели, но и без тяхна помощ различи съществата.
— Дракони! — извика той на Алхана. — Преследват ни!
Впоследствие Танис така и не успя да си припомни с подробности кошмарния полет от Тарсис до Силванести.
Малко са съществата, които могат да летят по-бързо от грифоните. Но тези дракони — първите сини дракони, които виждаха — ги следваха неотклонно, без да почиват през деня, и принуждаваха спътниците да отдъхват само нощем, за да могат уморените грифони да възстановят силите си. Храната беше съвсем малко, и то само куит-па — специалните сушени плодове, които поддържаха тялото, но почти не утоляваха глада. Но дори Карамон бе твърде уморен и обезверен, за да яде.
Единственият ясен спомен на Танис от пътуването беше от втората нощ. Седяха около огъня в някаква мрачна, влажна пещера и той разказваше на приятелите си какво бе научил кендерът в библиотеката на Тарсис. Когато спомена за кълбата, очите на Райстлин се разшириха, слабоватото му лице изразяваше копнеж. — Драконови кълба ли? — повтори тихо.
— Предположих, че може да си чувал нещо за тях — каза Танис. — Знаеш ли къде са?
Райстлин лежеше близо до огъня, загърнат с наметката на брат си, но въпреки това продължаваше да трепери от студ. Златистият му поглед се премести върху Алхана, която седеше встрани от тях, сякаш беше под достойнството й да участва в разговорите им. Но сега явно ги слушаше.
— Каза, че в Силванести имало драконово кълбо — прошепна Райстлин. — Естествено знам, че не ми е работа да питам.
— Не знам почти нищо за него — отговори Алхана и обърна бледото си лице към огъня. — То беше нещо като музеен експонат, реликва от миналото. Нищо повече. Никой не подозираше, че хората още веднъж ще събудят злото и ще доведат драконите в Крин.