Дракони на зимната нощ
- Автор: Вайс Маргарет, Хикман Трейси
- Серия: Dragonlance: Chronicles #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Нели Мутафова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дракони на зимната нощ». Краткое содержание книги:
На късната есен сред сивия здрач, на трите луни под сребристия плач притихна светът, потъмня светлината.. Героите бяха на брой деветима. За тяхната доблест легенди ще има…
Една трудна битка със силите на злото е спечелена. Но драконите в Крин все още не са победени. Нещо повече, сега вече те знаят откъде идва истинската опасност за тях.
Кралицата на Мрака е решена на всяка цена да се справи с онези, които заплашват могъществото й…
Сребърната луна беше изгряла и лъчите й осветяваха приказната красота на своята дъщеря. Красота, от която секваше дъхът, но вледеняваше сърцето.
— Какво знаеш за третата луна? — попита Танис, загледан в нощното небе. — Черната луна…
— Съвсем малко. Магьосниците черпят сила от луните: Белите роби от Солинари, Червените — от Лунитари. Според преданията има и луна, която дава сила на Черните роби, но само те знаят името й и как да я открият на небето.
Райстлин знае името й, помисли си Танис, или поне онзи глас го знае…
— Как стана така, че драконовото кълбо се озова в баща ти? — По това време той е бил магьосник-чирак. Отишъл в Кулата на Висшата магия в Ищар, за да се подложи на Изпитанията и ги издържал. Там видял драконовото кълбо. — Тя замълча и се загледа в звездите. — Казвам ти нещо, което баща ми е споделил само с мен, но ти имаш право да го научиш, за да разбереш какво да очакваш. По време на Изпитанията драконовото кълбо… — Алхана се поколеба, сякаш за да намери най-точните думи — влязло в съзнанието и му проговорило: „Вземи ме с теб. Ако ме оставиш в Ищар, аз ще загина и светът ще бъде унищожен.“ Ти навярно би казал, че баща ми го е откраднал, но той смятал, че го спасява. Магьосниците напуснали Кулата на Ищар, а след това и Кулата на Палантас, като заключили изящните златни порти със сребърен ключ. — Алхана потрепери. — Историята й е страшна. Регентът на Палантас, който бил послушник на Висшите жреци, пристигнал в Кулата, за да запечата портите й — поне така казал.
Но всички видели алчния блясък в очите му, защото се говорело, че в нея се съхраняват чудеса — и добри, и лоши. Той тъкмо протегнал хищна ръка към ключа, когато на един от горните етажи се появил черен магьосник. „Портите ще останат затворени, а залите — празни до деня, в който тук се завърне господарят на миналото и настоящето със своята сила“ — изкрещял той и скочил върху портите. Миг преди шиповете да го пронижат, той проклел Кулата. Кръвта му се стекла по земята, сребърно-златните порти потреперили, разтърсили се и почернели — изящната червено-бяла кула се превърнала в сив камък, а черните й минарета се разпаднали на прах. Регентът и хората му панически побягнали. И до днес никой не е дръзвал да влезе в Кулата на Палантас, дори да се доближи до портите й. Веднага след проклятието баща ми донесе драконовото кълбо в Силванести.
— Но той е знаел нещо за кълбото, щом го е взел — настоя Танис. — Поне как да го използва…
— Дори и така да е не ми е казвал… Това е, което знам. Сега искам да си почина. Лека нощ.
— Лека нощ, лейди Алхана. Спи спокойно. И не се тревожи. Баща ти е мъдър човек и е преживял много. Сигурен съм, че всичко е наред.
Алхана понечи да го отмине, но долови съчувствие в гласа му и спря.
— Той премина Изпитанието, но не е могъщ магьосник, какъвто е твоят приятел — прошепна тя толкова тихо, че Танис едва я чу. — И ако е сметнал, че драконовото кълбо е единствената ни надежда, то… — Гласът й изневери. Танис почувства, че в този момент няма бариера между тях, обхвана раменете й и я придърпа към себе си.
— Джуджетата имат една пословица: „Тревогата назаем в мъка с лихвите се плаща.“ Не се тревожи. Ние сме с теб.
Алхана не отговори, отпуснала се за миг в успокояващата му прегръдка, но после се отскубна и изтича към входа на пещерата.
Там спря и го погледна.
— Не се тревожи за приятелите си. Те напуснаха града и са в безопасност. Кендерът бе на косъм от смъртта, но оцеля и сега всички пътуват към Ледената стена, за да търсят драконово кълбо.
— Откъде знаеш? — изгуби ума и дума Танис.
— Казах ти каквото трябваше.
— Алхана! Чакай! Откъде знаеш? Бледите й страни се обагриха в розово и тя промълви:
— Аз… дадох на рицаря Звездата. Естествено той не знае какво може да прави тя, нито как да я използва… Не знам защо му я дадох, може би…
— Какво? — попита невярващо Танис.
— Беше толкова внимателен, смел. Рискува живота си, за да ми помогне, и то без дори да знае коя съм. Помогна ми, защото имах проблем. И се разплака, когато драконите убиха онези хора. Дотогава не бях виждала мъж да плаче. Дори когато драконите ни прогониха от домовете ни, ние не плакахме. Навярно сме забравили.