Дракони на зимната нощ
- Автор: Вайс Маргарет, Хикман Трейси
- Серия: Dragonlance: Chronicles #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Нели Мутафова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дракони на зимната нощ». Краткое содержание книги:
На късната есен сред сивия здрач, на трите луни под сребристия плач притихна светът, потъмня светлината.. Героите бяха на брой деветима. За тяхната доблест легенди ще има…
Една трудна битка със силите на злото е спечелена. Но драконите в Крин все още не са победени. Нещо повече, сега вече те знаят откъде идва истинската опасност за тях.
Кралицата на Мрака е решена на всяка цена да се справи с онези, които заплашват могъществото й…
В този момент тя реши, че много се е разприказвала, дръпна рязко одеялото и влезе в пещерата. Танис въздъхна тежко Звезда! Толкова рядък и безценен подарък! Когато двама влюбени елфи бяха принудени ла се разделят, тя свързваше съзнанията им. С нейна помощ можеха да споделят емоциите си и черпеха взаимно сила в трудни моменти. Но досега не беше чувал човек да е получавал Звезда. Как ли щеше да му подейства? Ами Алхана? Тя никога нямаше да, се влюби в човек, нито да отвърне на обичта му. Явно това е било спонтанен порив, почувствала се е самотна или пък е била изплашена. Не, всичко щеше да свърши трагично, освен ако не настъпеше коренна промяна в елфите или в самата Алхана. Сърцето му се отпусна при новината, че Лорана и останалите са в безопасност, но се изпълни със страх и жал за Стърм.
9.
Силванести.
Сънят.
Когато се събудиха на зазоряване, не видяха драконите, макар на Тика да й се струваше, че все още вижда черни точки на хоризонта. Същия следобед наближиха Тон-Талас, Реката на Бога, която отделяше Силванести от останалия свят. Танис цял живот беше слушал за чудесата и неповторимата красота на древната им родина, но въпреки това елфите от Куалинести не съжаляваха за нея. Чудесата на Силванести се бяха превърнали в символ на различията между расите им.
Елфите в Куалинести живееха в хармония с природата и доразвиваха и подчертаваха нейната красота. Строяха домовете си сред трепетликите и по магически път позлатяваха и посребряваха стволовете им. Жилищата им бяха от искрящ розов кварц и подканваха самата природа да ги обитава.
Елфите от Силванести обичаха уникалността и разнообразието.
Когато те не съществуваха в природата, преоформяха я така, че да отговаря на техния идеал. Разполагаха с нужното търпение и време, защото какво е то за елфите, чийто живот се измерваше с векове? Те преоформяха цели горски масиви, кастреха, копаеха и събираха дърветата и цветята в градини с фантастична красота. Те не „строяха“ жилища, а изсичаха и ваеха естествените мраморни скали. Архитектурата им бе толкова необичайна, че в годините, преди расите да се отчуждят, джуджетата, които се славеха като най-изкусните майстори, идваха от всички краища на Крин, за да видят тези великолепни произведения, а след това плачеха пред красотата им. Говореше се също, че ако човешко същество попадне в градините на Силванести, то завинаги ще остане сред тях, пленено от неземното им съвършенство.
Разбира се, всичко това Танис знаеше от легендите, защото никой от неговия народ не бе ходил в древната си родина от времето на Братоубийствените войни, а човешки крак не бе стъпвал там неколкостотин години преди това.
— А какво ще кажеш за онези истории? — обърна се Танис към Алхана, докато прелитаха над трепетликите. — За хората, запленени от красотата на Силванести, които не можели да си тръгнат оттам? Приятелите ми ще бъдат ли в безопасност в тези земи?
— Знаех, че те са слаби, но че чак толкова. Вярно е, че в Силванести не идват хо, хора ние просто не ги допускаме. Още по-малко бихме желали да задържаме някого при нас. Ако смятах, че съществува подобна опасност, нямаше да ви доведа в родината си.
— Дори и Стърм? — не се сдържа Танис, засегнат от язвителния й тон.
— Никога повече не ми говори за него! — процеди тя с побелели устни. — Никога!
— Но миналата нощ… — заекна Танис.
— Миналата нощ не съществува. Бях слаба, уморена и уплашена.
Така се чувствах и когато… когато срещнах Стър… рицаря.
Съжалявам, че ти говорих за него и че ти казах за Звездата.
— И за това, че му я даде?
— Съжалявам, че кракът ми изобщо стъпи в Тарсис. По-добре никога да не бях тръгвала! Никога! — тя се обърна рязко и остави Танис насаме с мрачните му мисли. Спътниците тъкмо стигнаха до реката, отвъд която се виждаше Звездната кула, сияеща като перлена огърлица под лъчите на залязващото слънце, когато грифоните забавиха полета си и започнаха да се спускат. Танис погледна напред, но не забеляза нищо.
— Заповядвам ви да продължавате! Трябва да стигна до кулата! — нареди Алхана.
Но птиците продължиха да кръжат все по-ниско и по-ниско, без да й обръщат внимание.
— Какво има? — попита Танис и се огледа. — Защо се спускат?
Кулата вече се вижда. Какво означава това? Не забелязвам нищо тревожно.
— Отказват да продължат — отвърна Алхана с угрижено лице. — Не ми казват защо, но настояват да продължим сами към Кулата.
Танис беше озадачен. Знаеше, че грифоните са злобни и диви същества, но ако някой спечелеше доверието им, бяха готови да му служат вярно до смърт. Елфите в Силванести ги използваха от незапомнени времена, защото бяха бързи, с остри зъби и нокти. Танис бе чувал, че няма живо същество в Крин, от което да се боят. А точно тези грифони бяха влетели в гъмжащия от дракони Тарсис без капка страх.