Реката на синия огън
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #2
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Реката на синия огън». Краткое содержание книги:
Как би могъл някой целенасочено да започне да наранява деца? Имаше ли нещо според онези с граала, което си заслужаваше подобна чудовищност? Умът й не го побираше. Но напоследък това се случваше с толкова много неща.
Съзерцателното й настроение се вгорчи. Тя изсумтя и се надигна. !Ксабу издаде тихичък звук и се обърна на другата си страна.
Какво друго би могла да стори, освен да продължи? Беше правила грешки, беше правила неща, за които не желаеше да си спомня, но Стивън си нямаше никого другиго. Един живот, един изключително ценен живот беше в ръцете й. Ако се откажеше, никога повече нямаше да го види да тича по неговия препускащ, чаровно тромав начин; никога повече нямаше да го чуе да се кикоти на идиотските шеги по мрежата или да прави нещо друго от нещата, които го правеха единствения Стивън.
Навярно онзи десетгодишен побойник не беше заслужил чак такъв яростен ответ, но той никога повече не закачи Стивън. Някой винаги трябваше да се изправя в защита на слабите и невинните. Ако тя не стореше всичко, на което беше способна, щеше да прекара остатъка от живота си под сянката на провала. И тогава, ако Стивън умреше, за нея той щеше завинаги да остане между рая и ада — един призрак от най-реалния вид — призракът на пропуснатата възможност.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
В КУКЛЕНАТА ФАБРИКА
МРЕЖА/НОВИНИ: Минислончетата са не само мода.
(Картина: Кенън с миниатюрно слонче Джимсън.)
Диктор: Бизнесът на стопанството „Добри неща“ напоследък е наистина в цветущо състояние. Собственичката Глориана Кенън, която виждате с младо слонче Джимсън, отглежда и продава годишно стотина от слончетата, наричани на галено „половинки“. Бизнесът, започнал преди десетилетие като поредната мода за минилюбимци, надживя и най-оптимистичните прогнози на специалистите.
Кенън: „Това отчасти се дължи на обстоятелството, че тези малки приятелчета са изключително интелигентни. Те не са просто една новост, а истински компаньони. Освен това са далеч no-устойчиви от някои свои генетични минисъбратя — тяхната ДНК просто се справя по-добре или нещо от този сорт. Престани, Джимсън. Само като си спомня колко непредсказуеми бяха онези малки кончета, колко нещастни случаи имаше с тях. И онези миниатюрни диви котки, които се оказаха толкова опасни… как беше онова глупашко търговско наименование? «Оцемъници» или «оцелити», нещо такова…?“
Дулсинея Ануин постави ръка върху длан — разшифровчика и забеляза, че ноктите й са в ужасно състояние. Намръщи се, докато чакаше вратата да вземе решение, дали да й се довери. Трябваше да свърши твърде много неща. Сигурно изглеждаше ужасно, но в момента животът беше по-безумен и невъобразим от когато и да било.
„Последния път, когато минах през тази врата, все още не бях убила никого.“ Тази и подобни мисли не я оставяха на мира вече дни наред. Беше сигурна, че се справя добре, но нямаше достатъчно база за сравнение. Така или иначе не изпитваше чувство за вина. Допускаше, че би било по-различно, ако жертвата беше някой, когото наистина познаваше, а не някакъв второстепенен колумбийски механизъм, нает от Дред.
А и от години очакваше това да се случи. В нейния бизнес човек не можеше да успее, ако не се докосне лично до насилието, или поне не можеше вечно да го отлага. И все пак бе предполагала, че първото й съприкосновение с убийството щеше да се състои в това, да наблюдава как някой друг го извършва, а не в това, самата тя да го извърши. Отново пропъди мисълта, но споменът за невиждащите очи на Антонио Селестино както преди, така и след фаталния изстрел, изглежда, не възнамеряваше скоро да се оттегли…
Вратата на апартамента, неспособна да направи разлика между новата Дулси, която бе застреляла Селестино, и предишната Дулси, която не бе го сторила, се отвори, съскайки. Вратата се затвори зад нея точно секунда и половина след като бе пресякла лъча. Джоунс се появи на входа на спалнята, протегна се грациозно и без да бърза особено, тръгна към нея, сякаш господарката му не бе отсъствала почти цели две седмици.