Реката на синия огън

Рени не можеше да разбере тези хора. Държаха се така, сякаш играеха някаква сложна игра. А може и така да беше.

— Защо трябва да правите това? — попита тя.

Кулен изсумтя.

— За да не ни изяде. Ей, на това се вика губене на време.

— Чисто е — обяви Ленор. — Отлетя. Можем да притурим още няколко секунди за всеки случай, но не виждам нищо освен чисто небе.

Потръпвайки под мощните удари на крилата, водното конче се издигна отново. Кулен пак го насочи към светлините, които с приближаването им се разстлаха в отвесна стена, покрита със светещи точки. Един светъл правоъгълник пред тях взе да нараства все повече и повече, докато се превърна в огромен входен отвор, пред който влитащото водно конче изглеждаше съвсем незначително. Кулен изманеврира чисто, увисна за момент и го приземи.

— Последния етаж — обяви той. — Челюсти, хитинови скелети и дамско бельо. Всички навън.

Рени почувства внезапен порив да го цапне, но той се разтвори в усилията й да измъкне изтощеното си тяло от аварийните колани и през люка зад двамата пилоти. !Ксабу я последва, като слизаше бавно, за да не я притеснява.

Летателният апарат във форма на насекомо стоеше в просторен хангар, чиято външна врата тъкмо се плъзгаше обратно на мястото си с писъка на здраво натоварени механизми. Рени се сети за военната база в Дракенсберг, но после трябваше да си напомни, че базата беше реална, докато това място не беше.

Като всички симулации в Адърланд и тази беше изключително оживотворена, едно просторно архитектурно чудовище, конструирано или изглеждащо конструирано от фибрамични носещи греди, пластоманени плочи и декари флуоресцентно осветление. Всеки от половин дузината симове, които се спуснаха към водното конче, за да го обслужат, имаше индивидуално и твърде реалистично лице. Зачуди се дали изобщо някой от тях представлява истински човек.

Тя внезапно осъзна, че нямаше никаква представа, дали самите им спасители са истински.

— Хайде — повика ги Ленор. — Ще ви разпитаме, това няма да отнеме много дълго, макар че на Анджела може да й се иска да си побъбри с вас, а после ще ви разведем наоколо.

Кошерът, както упорито го наричаше Ленор, представляваше огромно съоръжение, построено върху могила от горска почва. В сравнение с дребните човешки фигури могилата беше дори по-голяма от планината, приютяваща базата Стършелово гнездо, но на Рени й се струваше, че въпреки всичко цялата ситуация изглежда като едно зловещо подобие на РЖ. Докато се изнизваха от площадката за кацане и се отправиха по някакъв дълъг коридор, като Ленор и Кулен приятелски спореха отпред, а !Ксабу крачеше на четири крака зад нея, Рени се зачуди отново дали това не беше някакъв добре изпипан свят игра.

— А какво точно правите вие тук? — запита тя.

— О, не сме ви казали още, така ли? — усмихна се Ленор. — Трябва да ви се струва твърде странно.

— Буболечки — каза Кулен. — Правим буболечки.

— Говори за себе си, човече — засече го Ленор. — Аз само наблюдавам буболечките.