Реката на синия огън

Когато мина покрай спортното игрище, нямаше никой, но на другата му страна видя няколко облечени в униформи военни, които маршируваха напред-назад, напред-назад върху пистата за моторни състезания. Днес не се чуваше музика и звукът от педалите й сам напомняше музика с тяхното „скръц-а-а, скръц-а-а“.

Носеше се по улиците почти без да поглежда знаците, тъй като вече познаваше пътя, докато най-после стигна до обраслия с рядка тревица край на базата с малките циментови постройки. Паркира колелото до едно дърво, натисна с всичка сила с крак стойката, за да я свали, и извади книжната чанта от коша на колелото, който татко й беше затегнал, за да не се клатушка на всички страни.

— Хей, пикло. Que haces?

Кристабел подскочи и изписка по-силно и от педалите. Обърна се и видя, че от дървото се спуска някакво същество, което за момент й заприлича на облечена маймуна, някаква ужасна маймуна убиец като в онова предаване, което майка й не й разрешаваше да гледа и се наложи да й обещае да не сънува кошмари от него. Прииска й се да изпищи, но всичко приличаше на лош сън, в който не можеш да направиш нищо, освен да наблюдаваш.

Не беше маймуна, а някакво момче с мръсно лице и без един зъб. Същото момче, което й беше помогнало да среже оградата, когато помагаше на господин Селърс, само че беше още по-мръсно и някак си по-дребно от предишния път. И беше отсам оградата! Отсам оградата, където се намираше и тя! Знаеше, че това не е нормално.

— Затваряй си устата, чу ли! — Момчето се усмихваше, но нещо сякаш го болеше. Кристабел отстъпи няколко крачки. — Хей, mu’chita, няма да ти направя нищо. К’во носиш в чантата?

— Н-не е за теб. — Кристабел я стисна силно до блузката си. — 3-за друг човек е.

— Verdad, пикло? — Момчето пристъпи съвсем бавно към нея, сякаш мимо волята си. — Нещо за кльопане, а? Носиш кльопачка на някого, нали? Знам аз. Мернах те.

— Мернал ли си ме?

Така и не можеше да проумее какво прави този кирливец наоколо. Имаше хора „отсам оградата“ и хора „оттатък оградата“ и той не беше измежду първите.

— Да, claro, отдавна си ми на мерника. Откак ме накара да срежа онази ограда, все си ми на мерника. Оградата се изключи и се покатерих. Мислех, че ще намеря нещо добро. Но оградата пак се включи. И двете. Метнах една пръчка, да видя к’во шъ стане, и се разтичаха разни хора — войничета. Качих се на едно дърво, ама замалко да ме ступат.

— Не можеш да се измъкнеш. — Осъзна го, докато го казваше. — Не можеш да се изкатериш обратно, щото… — млъкна уплашено тя. Едва не изрече името на господин Селърс. — Щото пак е включена. Щото е електрическа.

— Адски си права, mu’chita. Обаче намерих малко кльопачка — тук изхвърлят всичко на поразия, мой човек, тия locos — големи сладури, чат ли си? Но не изхвърлят редовно. И съм страшно гладен.