Реката на синия огън
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #2
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Реката на синия огън». Краткое содержание книги:
— Как мислиш? — !Ксабу се беше покатерил на безличния правоъгълен блок, който изпълняваше функциите на маса.
— Дали можем да си говорим тук?
— Ако имаш предвид наистина поверително, съмнявам се — намръщи се Рени. — Това е зала за виртуални заседания — всичко това е само видимият интерфейс на една мултиканална съобщителна система. Но ако питаш дали в момента ни слушат, едва ли.
— Значи не смяташ тези хора за наши врагове. — !Ксабу седеше на пети и поглаждаше късата козина по краката си.
— Ако е така, значи са си дали адски много труд срещу мизерния шанс да получат нещо. Не, смятам, че са такива, за каквито се представят — представители на университети и учени, които работят в някаква скъпа симулация. Що се отнася обаче до човека, който притежава това място, както и да се казва, за него не съм толкова сигурна. — Тя въздъхна и се свлече на пода, като подпря гръб на голата бяла стена. Комбинезонът, който собственият й сим носеше, изглеждаше съвсем леко по-зле въпреки неволната баня в реката, но това беше съвсем в границите на реалното износване. Изглежда, симулациите в Адърланд се грижеха даже и за износването. Кои ли бяха тези хора, това братство, зачуди се тя отново. Как са могли да построят една толкова реалистична мрежа? Със сигурност само парите, дори и в най-невъобразимото количество, не бяха достатъчни за такъв качествен скок в изпълнението.
— И какво ще правим сега? — попита !Ксабу. — Завинаги ли изгубихме останалите?
— Изобщо не мога да ти отговоря, наистина. — Потисната и с просмукала се до костите й умора, Рени се опита да овладее мислите си. — Можем да чакаме и да се надяваме Селърс да ни открие преди онези с граала. Можем да останем в движение, да продължим да търсим… как каза Селърс, че му е името?
!Ксабу сбърчи човекоподобното си чело в размисъл.
— Джонас — каза той най-накрая. — Селърс е говорил с него в съня си. Каза, че той го е освободил.
— Точно така. Което не ни казва абсолютно нищо по въпроса, къде може да се намира той. И как се предполага да го открием в края на краищата? Да следваме реката? Че тя спокойно може да продължава милиони километри през виртуалното пространство. Може да бъде и някаква Мьобиусова река, за Бога, ида се променя непрестанно, така че изобщо да няма край.
— Нещастна си — каза !Ксабу. — Не смятам, че е чак толкова зле. Огледай това място! Припомни си страната на онзи човек, Атаско. На света не може да има толкова много хора, че да построят милион от тези сложни места.
Рени се усмихна уморено.
— Сигурно си прав. Значи това е то? Да се върнем при реката и да се надяваме да открием Мартин и другите или този Джонас. Чувал ли си някога израза „игла в купа сено“?
!Ксабу поклати тясната си глава.
— Какво е купа сено?
Сънищата й идваха и си отиваха незабелязани като утринен дъждец. Тя се събуди, свита на кълбо на пода на въображаемата заседателна зала, и се заслуша в тихото дишане на !Ксабу, който лежеше до нея.
Понесе се спомен, отначало само образ — смесица от звук и усещане. В студените утрини, когато беше малък, Стивън допълзяваше в леглото й. Измърморваше някаква сънена безсмислица, после се гушваше в нея и след миг потъваше в дълбок сън, а Рени примирено оставаше в някакво полубудно състояние в очакване на звъна на будилника.
Ужасно беше това междинно състояние, в което Стивън се намираше в момента, тази неразрешена празнота. Поне майка й си бе отишла завинаги, за да бъде липсваща, оплаквана и от време на време обвинявана. Стивън обаче не беше нито жив, нито мъртъв. Между рая и ада. И нищо не можеше да се направи.
Нищо, освен това каквото и да се окажеше „това“, навярно безнадеждно търсене? Объркана атака срещу някакви непознаваеми сили? Рени можеше само да гадае. Но всеки миг, в който Стивън си оставаше болен, а тя не правеше нищо, за да му помогне, беше като огнен укор.
Болката извика друг спомен. Когато беше пет- или шестгодишен, той се върна един следобед превъзбуден и махаше с ръце, сякаш искаше да полети. Вълнението в разширените му очи беше толкова пресилено, че първоначално Рени въпреки характера си едва не се разсмя, докато не забеляза кръвта по устната му и прашните му дрехи. Няколко от по-големите деца го бяха издебнали на връщане от училище. Бяха го карали да каже нещо, което той не желаел да каже — един от старите злобни ритуали на децата, — а после го бяха повалили на пътя.
Без дори да промие сцепената му устна, Рени беше изскочила от къщата. Малката банда десетгодишни главорези се разпръсна, като я видя да приближава, но един от тях се оказа не чак толкова бърз. Крещяща от ярост, Рени бе разтърсвала това момче, докато то не ревна по-силно и от Стивън. Когато го пусна, то се свлече на земята, втренчено в нея в смъртен ужас. Прониза я силен срам — тя, голяма жена, студентка в университета, да всее такъв ужас в което и да било дете… Самата тя се ужаси и до ден днешен не си беше простила напълно. (Разбира се, Стивън, който наблюдаваше всичко от вратата, не изпитваше такива угризения. Наслаждаваше се на наказанието на побойника и докато тя се прибираше, изтанцува нещо весело.)