Камъкът на полуръста
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Забытыя Каралеўства: Долината на мразовития вятър #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Камъкът на полуръста». Краткое содержание книги:
Използвайки вълшебна маска, с която скрива своя произход и раса, мрачният елф Дризт До’Урден се заема да спаси заедно с варваринът Уолфгар „сръчния“ си приятел. Един неочакван съюзник пристига точно, когато Ентрери залага своя капан. Но ще успее ли Риджис да се измъкне невредим?
Съмишлениците от Долината на мразовития вятър се сражават с пиратите от прочутия Саблен бряг, прекосяват пустинята Калимшан и се борят с чудовища от други равнини, за да спасят своя приятел и живота си.
„Камъкът на полуръста“ е вълнуващият край на трилогията „Долината на мразовития вятър“, от поредицата Forgoten Realms.
Катери се часове наред; упорито продължаваше да поставя едната си ръка пред другата и да се издърпва нагоре без да знае нито откога пълзи, нито колко още му остава. Скверната паешка отрова изгаряше вътрешностите му и изсмукваше силите от ръцете му, ала Бруенор бе по-як от скалите, които ковеше. Дори и да умреше от раните си, в едно беше сигурен — това щеше да стане навън, там, където щеше да усети милувката на вятъра и да вижда слънцето и звездите.
Щеше да избяга от Митрал Хол.
Хладен повей погали лицето му и прогони изтощението от тялото му. Той вдигна обнадежден поглед нагоре, ала не видя нищо — навярно навън се бе спуснала нощ. Вслуша се в песента на вятъра и разбра, че се намира съвсем близо до целта си, навярно само на няколко метра. Мощен приток на адреналин му помогна да измине разстоянието, което го делеше от така жадувания изход… и от металната решетка, закована отгоре му.
— Дано проклятието на Морадин и страховития му чук се стоварят отгоре ти! — изръмжа Бруенор, после се оттласна от стената и се вкопчи в решетката с изранените си пръсти.
Металните пречки се извиха под натиска на теглото му, но останаха на мястото си.
— Уолфгар щеше да я счупи — промърмори Бруенор, когото изтощението вече започваше да надвива.
Достигнал предела на възможностите си, той дърпаше решетката, мъчейки се да откъсне поне някоя от металните й пречки.
— Дай ми своята исполинска сила, приятелю! — провикна се джуджето в мрака.
На стотици мили от Митрал Хол, Уолфгар сънуваше своя изгубен учител и неспокойно се мяташе на койката си на борда на „Морския дух“. Може би духът на младия варварин наистина се притече на помощ на Бруенор в този момент на отчаяна нужда, а може би непобедимото упорство на джуджето се оказа по-силно от якото желязо, но една пречка от решетката се изви и Бруенор успя да я откъсне.
Държейки се с една ръка, той пусна металната пръчка в празнината под себе си. Кой знае, помисли си джуджето и по устните му плъзна зла усмивка, може би точно в този миг някой дуергар стоеше в основата на комина и, озадачен от трупа на паяка, се взираше нагоре.
Бруенор се повдигна и промуши раменете си през малката дупка в решетката, ала тогава и последните сили напуснаха тялото му и той дори не успя да се изкатери навън — краката му останаха да висят в комина, под който, на повече от триста метра, се разстилаше подземният град на предците му.
Джуджето положи глава на желязната решетка, изтощението най-сетне го заля като огромна черна вълна и обви всичко в мрак.
6
Балдуров яз
— Зад борда! Зад борда! — извика някой.
— Да ги изхвърлим! — съгласи се друг.
Моряците се приближаваха заплашително, стиснали закривени саби и тежки сопи в ръцете си.
Напълно обграден от тълпата, Ентрери стоеше и спокойно гледаше задаващата се буря. Застанал до него, Риджис неспокойно се оглеждаше наоколо. Палачът не можеше да разбере внезапната ярост на екипажа, макар да се досещаше, че лукавият полуръст сигурно има пръст в цялата работа. Той не извади оръжията си — знаеше, че сабята и изумрудената кама щяха да се озоват в ръцете му в мига, в който му потрябват. Освен това, въпреки заплахите и крясъците, моряците все още се държаха на няколко метра от него.
Капитанът на кораба, нисък, набит мъж с наскоро набола сива брада, искрящо бели зъби и вечно присвити очи, се зададе откъм каютата си с обичайната си клатушкаща се походка, за да провери за какво е цялата тази врява.
— Ела тук, Червенооки — повика той моряка, който пръв му бе съобщил, че пътниците носят страшна зараза… всъщност морякът очевидно бе разпространил този слух из целия екипаж.
Червеноокият се подчини незабавно и последва капитана, който мина покрай моряците и застана пред Ентрери и Риджис.
Капитанът извади лулата си и бавно започна да я пълни, без нито за миг да откъсва поглед от Ентрери.
— Да ги изхвърлим зад борда! — провикваше се от време на време някой, но капитанът всеки път му даваше знак да замълчи.
Искаше добре да прецени чужденците, преди да реши как да постъпи и затова невъзмутимо продължи да се занимава с лулата си.
Ентрери спокойно отвърна на изучаващия му поглед. Без да мига или да отделя очи от капитана, той отметна плаща си назад, така че да открие ножниците на пояса си и без да трепне, сложи ръце на кръста си, на сантиметри от двете оръжия.
— Трябваше да ми кажеш, страннико — проговори най-сетне капитанът.
— Думите ти са ми също толкова непонятни, колкото и постъпките на твоите моряци — разнесе се равният глас на Ентрери.
— Нима? — попита капитанът и отново всмукна от лулата си.