Камъкът на полуръста
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Забытыя Каралеўства: Долината на мразовития вятър #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Камъкът на полуръста». Краткое содержание книги:
Използвайки вълшебна маска, с която скрива своя произход и раса, мрачният елф Дризт До’Урден се заема да спаси заедно с варваринът Уолфгар „сръчния“ си приятел. Един неочакван съюзник пристига точно, когато Ентрери залага своя капан. Но ще успее ли Риджис да се измъкне невредим?
Съмишлениците от Долината на мразовития вятър се сражават с пиратите от прочутия Саблен бряг, прекосяват пустинята Калимшан и се борят с чудовища от други равнини, за да спасят своя приятел и живота си.
„Камъкът на полуръста“ е вълнуващият край на трилогията „Долината на мразовития вятър“, от поредицата Forgoten Realms.
Знаеше, че ако си поеме дъх, това ще означава сигурна смърт, ала в тялото му вече не бе останала и капка кислород, а дробовете го боляха до пръсване.
Най-неочаквано, вместо малките пукнатини, в които се вкопчваше, пръстите му напипаха голяма дупка в стената и той замалко не падна, толкова силен бе устремът му. Страничен тунел тук, зачуди се Бруенор, но после си спомни, че всички комини в подземния град бяха свързани помежду си, за да се почистват по-лесно.
Със сетни сили той успя да се измъкне от задушливия пушек и се сви на кълбо в тесния проход. Опита се да изчисти очите си, докато дробовете му с наслада поемаха чистия въздух, ала целият му ръкав бе покрит със сажди и паренето само се засили. Не можеше да види кръвта, която се стичаше по ръцете му, но от острата болка около изпочупените си нокти, можеше да се досети колко лошо се бе наранил.
Изтощението го заливаше като огромна вълна, ала Бруенор знаеше, че не може да си позволи да загуби нито миг. Той запълзя напред, надявайки се, че в пещта под комина, който се издигаше от другата страна на тесния проход, не гори огън.
Подът под него пропадна и той замалко не се срути в следващия отвор. За щастие в този комин наистина нямаше пушек, а стените бяха също така неравни и удобни за катерене, както и стените на предишния.
Той се увери, че вещите му са здраво закрепени и няма да паднат, намести шлема си и слепешком затърси пукнатина, за която да се залови, пренебрегвайки болката в раменете и пръстите. Скоро упоритото джудже отново се катереше нагоре.
Ала в изтощението секундите му изглеждаха като минути, а минутите като часове, въздухът излизаше от дробовете му с тежки, накъсани хрипове и той забеляза, че прекарва повече време в почивка, отколкото в катерене. По време на едно такова спиране му се стори, че чува зад себе си някакво шумолене. Какво ли можеше да означава този звук, зачуди се той. Тези комини не бяха свързани с подземната плетеница от тунели, нито пък с горното ниво. Те продължаваха право нагоре и извеждаха на повърхността. Бруенор вдигна поглед и напрегна пълните си със сажди очи. Сигурен бе, че е чул нещо.
Не му се наложи да се чуди дълго — към несигурната издатинка, на която се бе закрепил, се спусна чудовищен силует и върху него се посипаха тежките удари на нечии огромни, космати крайници. Бруенор незабавно разбра опасността, която го заплашваше.
Гигантски паяк.
Остри челюсти, от които капеше отрова, се впиха в ръката му. Пренебрегвайки страшната болка и последствията, които раната, нанесена му от скверното същество, можеше да има, Бруенор се нахвърли върху него, обзет от свирепа ярост. Тежкият му шлем се заби в изпъкналия корем на чудовището, докато той с всички сили се опитваше да се оттласне от стените.
Паякът впи страховитата си челюст в тежкия ботуш на джуджето и заудря със свободните си крака.
В отчаянието си Бруенор виждаше само един изход — да събори гнусното създание от мястото, на което се бе закрепило. Той се вкопчи в косматите крака и се завъртя на една страна, мъчейки се да ги пречупи или поне да ги отдели от стената, за която се държаха. Ръката му изгаряше от отровата на паяка, а кракът му, макар и предпазен от ботуша, със сигурност беше изкълчен, ако не и счупен.
Ала сега нямаше време да мисли за болката. Надавайки яростен рев, Бруенор сграбчи още един космат крак и го прекърши.
Вкопчени един в друг, двамата противници полетяха надолу.
Паякът — глупава твар — освободи джуджето и сви крака до тялото си. Бруенор усещаше свистенето на вятъра покрай лицето си и близостта на стената, докато профучаваше покрай нея. Можеше само да се надява, че няма да срещне остри ръбове по пътя си надолу. Успя да се покатери върху паяка, надявайки се да използва огромното му тяло като буфер между себе си и твърдия под.
Приземиха се с мощен грохот. Страховитият удар изкара всичкия въздух от дробовете на Бруенор, но, предпазен от тялото на чудовището, което буквално се размаза на пода, той се отърва без сериозни наранявания. Все още не виждаше нищо, но разбра, че отново се намира на дъното на подземния град. За щастие наоколо не се чуваше и звук и Бруенор разбра, че трябва да се бе озовал в някоя запусната част на работилниците. Замаяно, но все така непоколебимо, упоритото джудже се изправи на крака и изтри паешката слуз и кръв от ръцете си.
— Утре сигурно ще се изсипе потоп — припомни си то старото джуджешко поверие за дъжда и убитите паяци.
После отново пое нагоре по комина, пренебрегвайки изранените си пръсти, болката в ребрата и крака и парещата рана от отровното ухапване на чудовището.
Както и всяка мисъл за другите паяци, които може би се спотайваха в мрака над него.