Милениум. Момичето, което си играеше с огъня. Книга 2
- Автор: Ларссон Стиг
- Язык: болгарский
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Милениум. Момичето, което си играеше с огъня. Книга 2». Краткое содержание книги:
Още с излизането си през 2005 г. трилогията има зашеметяващ световен успех, като първият том получава наградата „Стъклен ключ“ за най-добър скандинавски роман за 2005 г., а вторият е определен за криминален роман на 2006 г. от Шведската академия за криминална литература. До момента от трите книги по света са продадени над 62 милиона екземпляра.
Ексцентричната и асоциална Лисбет Саландер, на която никой компютър не може да се опре, попада в центъра на драматични събития, свързани със загадъчното й минало. Обвинена в тройно убийство и въвлечена в гонитба на живот и смърт, в която тя е мишената, Лисбет решава веднъж завинаги да скъса със сенките от миналото, да накаже тези, които го заслужават.
По същото време Микаел Блумквист започва да работи върху един невероятно горещ репортаж, свързан с търговия със секс робини. Много от замесените в случая са високопоставени обществени личности.
Докато трае разследването на „Милениум“ и на полицията, съдбите на Микаел Блумквист и Лисбет Саландер отново се пресичат при изключително драматични обстоятелства, които ще им помогнат да открият пътя един към друг.
Стиг Ларшон (1954–2004) е известен шведски журналист и писател, основател на фондацията „Хил“, чиято цел е да открива и описва антидемократичните, дясноекстремистките и расистките тенденции в обществото и в печата. Успоредно на обществената си дейност пише и криминалната поредица „Милениум“. През 2004 г. предава за печат първите три книги и умира от инфаркт, без да дочака появата им на книжния пазар. Носят се непотвърдени, че смъртта му не е случайна, че е свързана с дейността му на разследващ журналист.
Разходи се по улица Санкт Павел до Синкенсдам[20] и продължи нататък до стария си адрес на улица Лундагатан. Първото, което направи, бе да провери дали „Кавазаки“-то ѝ все още е в мазето. Потупа седалката му, преди да се качи до предишното си жилище и да прекрачи огромната купчина рекламни брошури.
Не беше решила какво да прави с апартамента. Затова преди да напусне Швеция година по-рано, откри разплащателен влог, чрез който да плаща текущите сметки. В апартамента се намираха мебелите ѝ, събирани с труд от най-различни контейнери за смет, търкаляха се чаши с назъбени краища, имаше два стари компютъра и доста хартия, но нямаше нищо ценно.
Лисбет взе един чувал за смет от кухнята и за пет минути раздели рекламните брошури от истинската поща. Рекламите заминаха направо в чувала. Повечето от малкото на брой лични писма бяха банкови извлечения, служебни бележки за приходи от „Милтън секюрити“ или пак реклама, но прикрита под формата на писмо. Едно от преимуществата на това да имаш настойник бе, че никога не ѝ се беше налагало да се оправя сама с данъците си – подобни съобщения просто липсваха. Най-общо казано, за цялата година бяха пристигнали три писма от личен характер.
Първото бе от някоя си адвокатка Грета Моландер, изпълнявала ролята на попечител на майката на Лисбет Саландер. Писмото съдържаше сбита информация, според която имуществото на майка ѝ било инвентаризирано и Лисбет Саландер и сестра ѝ Камила Саландер получавали по 9312 крони в наследство. Тази сума била преведена по банковата сметка на госпожица Саландер, би ли могла тя да потвърди получаването ѝ. Лисбет пъхна писмото във вътрешния джоб на якето си.
Второто писмо бе от директор Микаелсон, управител на санаториума „Епелвикен“, който учтиво ѝ напомняше, че те все още съхранявали кашон с вещи на починалата ѝ майка, и я молеше да бъде така добра да се свърже с тях, за да се разпореди как да постъпят с това ѝ наследство. Управителят завършваше с думите, че ако не установи контакт с Лисбет или сестра ѝ (с чийто адрес не разполагал) до края на годината, то въпросните вещи щели да бъдат изхвърлени на боклука. Погледна в горния десен ъгъл на писмото – бе изпратено през юни. После взе мобилния си телефон. След две минути разбра, че кашонът все още не е изхвърлен. Помоли за извинение, че не се е обадила по-рано, и обеща да прибере вещите на майка си още на следващия ден.
Последното лично писмо бе от Микаел Блумквист. Поколеба се за миг, но реши да не го отваря и го хвърли директно в чувала.
Напълни един кашон с вещи и джунджурии, които искаше да запази, и се върна с такси обратно на площад Мусебаке. Гримира се, сложи си очила и руса перука с дълга до раменете коса и пъхна норвежки паспорт на името на Ирене Несер в чантата си. Огледа се внимателно в огледалото и установи, че Ирене Несер доста прилича на Лисбет Саландер, но въпреки това е съвсем отделна личност.
Обядва набързо с франзела, сирене бри и кафе лате в „Кафе Еден“ на улица Йотгана и отиде пеша до фирмата за отдаване на коли под наем на улица Рингвеген, където Ирене Несер нае нисан микра. Отиде до магазина на ИКЕА в близост до търговския комплекс „Кунгенс корва“, където в продължение на три часа разгледа целия асортимент на магазина и записа номерата на мебелите, от които се нуждаеше. Направи и няколко импулсивни покупки.
Лисбет закупи два жълтеникаво-кафяви дивана от модела „Карланда“, пет фотьойла с пружиниращ ефект „Поенг“, две кръгли ниски масички от бреза, една холна маса „Свансбу“ и няколко странни масички от марката „Лак“. В отдела за секции и етажерки поръча две секции от серията „Ивар“ и две етажерки „Бунде“, поставка за телевизор и етажерка с вратички „Магикер“. В допълнение към това закупи трикрилен гардероб „Пакс Нуксус“ и два малки шкафа с чекмеджета от модела „Малм“.
Отдели доста време на избора на легло и накрая се спря на рамка „Хемнес“, плюс матрак и принадлежности. За всеки случай взе и едно легло „Лилехамер“, което възнамеряваше да разположи в стаята за гости. Не че очакваше такива, но след като имаше стая за гости, бе най-добре да я обзаведе.
Банята в новия ѝ апартамент притежаваше всичко необходимо – шкафове, етажерка за съхранение на хавлиите и една оставена от предишните собственици перална машина. Затова Лисбет си купи единствено евтин кош за пране.