![Невинните [calibre 1.48.0] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/1/4/9/2/nevinnite-calibre-1-48-0-download.jpg)
Невинните [calibre 1.48.0]
- Автор: Балдаччи Дэвид
- Серия: Уил Роби #1
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Обсидиан
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Невинните [calibre 1.48.0]». Краткое содержание книги:
Роби е изпратен да ликвидира млада жена във Вашингтон заради връзка с терористична организация. Но нещо в тази поръчка озадачава наемния убиец, който прави немислимото: в последния момент, надвесен над спящата жена, отказва да я застреля. Сега самият Роби е мишена. На собствените си хора.
При бягството си той случайно среща четиринайсетгодишната Джули, чиито родители са убити от неизвестен мъж. Роби спасява момичето от сигурна смърт и разбира, че не може да я изостави. Но той все още не знае, че семейството на Джули е свързано по някакъв начин със заговор, който би взривил върховете на властта.
Уил Роби е новият харизматичен герой на Балдачи — достоен наследник на хладнокръвния Оливър Стоун.
— Аз не чух изстрел. А ти?
— И аз не чух. Може би се е слял с експлозията.
— Но защо им е трябвало да взривяват автобуса?
— А според теб как са открили, че си именно в него?
— Той се появи в последния момент, забързан — замислено промълви Джули и спря поглед върху лицето му.
Роби хареса този аналитичен тон. Самият той го използваше често.
— Вероятностите са две: или са му възложили задачата в последния момент и той е тичал да хване автобуса, или са те изгубили за известно време, но след това отново са те открили. — Замълча за момент, после подхвърли: — Кое от двете според теб?
— Нямам идея.
— Убеден съм, че имаш. Дори да е само предположение.
— А какво ще кажеш за онзи с пушката, който се появи на уличката?
— Той преследваше мен.
— Това го знам. Пъхнали са ти проследяващо устройство. Но защо те преследват?
— Вече ти казах, че не мога да обсъждам този въпрос.
— В такъв случай и аз ще ти кажа същото. Какво правим?
— Мога да те закарам до бензиностанцията. От там ще си повикаш такси или ще хванеш друг автобус за Ню Йорк. Или пък влак.
— Билетите за влак са поименни — каза тя.
— На твоя може да пише само Джули.
— А на твоя — само Уил — контрира тя. — Но това няма да е достатъчно, нали?
— Няма.
Замълчаха, гледайки се в очите.
— Къде са родителите ти? — попита след известно време той.
— Кой е казал, че имам родители?
— Всеки има. Животът го изисква.
— Имах предвид живи родители.
— А твоите са мъртви, така ли?
Тя отмести поглед. Пръстите ѝ си играеха с дръжката на чашата.
— Няма смисъл да го обсъждаме.
— Да отидем ли в полицията?
— Това ще ти помогне ли? — попита тя.
— Имах предвид теб.
— Не, няма да ми помогне.
— Но аз бих могъл, стига да ми обясниш какво става.
— Ти вече ми помогна и аз ти благодаря. Но не виждам какво повече можеш да направиш.
— Защо беше тръгнала за Ню Йорк?
— За да се махна от тук. А ти?
— Така ми беше удобно.
— Не и на мен.
— Значи си била принудена. Защо?
— Това е поверително. Знаят само тези, които трябва да знаят. А ти не си сред тях.
— Хей, какви са тези приказки? Да не си шпионка?
С крайчеца на окото си забеляза новите кадри, които се появиха на телевизионния екран. От входа на жилищен блок изнасяха два трупа в затворени чували. Единият голям, другият съвсем мъничък. Млад репортер вземаше интервю от говорителката на Вашингтонската полиция.
— Жертвите са майка и син — обяви униформената жена. — Вече са идентифицирани, но няма да съобщим имената им, преди да информираме техните близки. Работим по няколко версии. Умоляваме всеки, който разполага с информация за това престъпление, да се свърже с нас.
— Вярно ли е, че следствието е поето от ФБР? — попита репортерът.
— Убитата е била държавна служителка. При такива случаи участието на Бюрото е стандартна процедура.
Не е стандартна процедура, помисли си Роби. Продължаваше да гледа в екрана, жаден за повече информация. Имаше чувството, че е избягал от този блок преди година. В момента цялата сграда беше отцепена от полицаи и агенти на ФБР.
— Доколкото разбрахме, е имало и друго дете.
— Да. То е невредимо.
— Било е в същия апартамент, така ли?
— Засега това е всичко, което можем да споделим с вас. Благодаря.
Роби отмести поглед от телевизора и срещна очите на Джули. Студени като лед, те сякаш разбиваха на пух и прах всякакви опити за защита.
— Ти ли беше?
Той не отговори.
— Майка с дете, а? Затова ли реши да ми помогнеш?
— Искаш ли още нещо за ядене?
— Не. Искам да се махна от тук.
— Ще те закарам.
— Не. Предпочитам да вървя пеша.
Джули се качи горе и минута по-късно се появи с раница на гърба.
Той изключи алармата, отвори вратата пред нея и промълви:
— Не съм убил онези хора.
— Не ти вярвам — отвърна тя. — Но все пак ти благодаря, че не уби и мен. Имам да се оправям с достатъчно други гадости.
Той остана да гледа след слабичката фигура, която бързо се отдалечаваше по посипаната с чакъл алея.
След това се обърна и влезе в коридора да си вземе якето.
22
Роби нахлупи каската, смъкна коженото покривало от мотоциклета «Хонда», запали двигателя и го изкара навън. Слезе да затвори вратата на хамбара, а след това отново възседна 600-кубиковия сребристосив мотоциклет.
Стигна до пътя навреме, за да зърне Джули, която се качваше на огромно като кораб старо мъркюри, шофирано от дребна възрастна жена, която едва-едва се подаваше над кормилото.