![Невинните [calibre 1.48.0] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/1/4/9/2/nevinnite-calibre-1-48-0-download.jpg)
Невинните [calibre 1.48.0]
- Автор: Балдаччи Дэвид
- Серия: Уил Роби #1
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Обсидиан
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Невинните [calibre 1.48.0]». Краткое содержание книги:
Роби е изпратен да ликвидира млада жена във Вашингтон заради връзка с терористична организация. Но нещо в тази поръчка озадачава наемния убиец, който прави немислимото: в последния момент, надвесен над спящата жена, отказва да я застреля. Сега самият Роби е мишена. На собствените си хора.
При бягството си той случайно среща четиринайсетгодишната Джули, чиито родители са убити от неизвестен мъж. Роби спасява момичето от сигурна смърт и разбира, че не може да я изостави. Но той все още не знае, че семейството на Джули е свързано по някакъв начин със заговор, който би взривил върховете на властта.
Уил Роби е новият харизматичен герой на Балдачи — достоен наследник на хладнокръвния Оливър Стоун.
Налегна го умора. Както психическа, така и физическа. Не виждаше какво повече може да направи в момента и по тази причина избра възможното — качи се на горния етаж и влезе в другата спалня. Заключи вратата, сложи револвера на гърдите си и затвори очи.
Сега най-важното беше да поспи, защото нямаше представа кога отново ще има подобна възможност.
20
Прозорецът се отвори. Навързаните чаршафи увиснаха покрай стената. Единият им край беше стегнат около крака на леглото. Джули стъпи на перваза, хвана импровизираното въже с две ръце и започна да се спуска. Не след дълго се озова на земята, огледа се и се потопи в мрака.
Тя нямаше представа къде се намира, въпреки че по пътя се опита да запомни нещо от околността, докато се преструваше, че спи. Идеята ѝ беше да тръгне обратно по черния път, докато стигне шосето. Там със сигурност щеше да открие някой магазин или бензиностанция, откъдето да си повика такси. Провери за последен път парите в брой и кредитната карта, с които разполагаше. Всичко беше наред. Можеше да тръгва.
Тъмнината не я плашеше. В града беше по-страшно, дори и посред бял ден. Понякога. Но въпреки това тя се придвижваше внимателно. Уил очевидно си го биваше, но това съвсем не означаваше, че не са ги проследили. Тя обмисли още веднъж плана си и стигна до заключението, че е максимално добър при създалите се обстоятелства.
Беше сигурна, че родителите ѝ са мъртви. Искаше ѝ се да легне на земята, да се свие на кълбо и да се наплаче на воля. Никога вече нямаше да види усмивката на майка си. Нито пък щеше да чуе смеха на баща си. Убиецът им несъмнено щеше да ликвидира и нея, но, слава богу, и той си получи заслуженото в онзи автобус.
Сега не беше време за плач. Трябваше да върви напред. Заради родителите си, които не биха искали да умре. Но тя щеше да оцелее. Заради тях. И щеше да открие хората, които са ги ликвидирали. Физическият им убиец беше мъртъв, но Джули трябваше да научи истината.
Шосето не можеше да е далече. Тя ускори крачка.
Нямаше време да реагира. То просто се случи.
— Щях да ти направя закуска — рече гласът.
Тя хлъцна, обърна се и закова опулените си очи в Роби, който седеше на някакъв дънер и я гледаше.
— Казах нещо, което те е уплашило, така ли? — изправи се той.
Джули погледна към къщата. Беше доста далече. Сред дърветата и храсталаците се виждаше само светлината на силна крушка.
— Промених решението си — тръсна глава тя. — Продължавам сама.
— Къде ще отидеш?
— Това си е моя работа.
— Сигурна ли си?
— Абсолютно.
— Добре. Имаш ли нужда от пари?
— Не.
— Искаш ли още лютив спрей?
— Имаш ли?
Той ѝ подхвърли флакончето, което извади от джоба си. Джули го хвана във въздуха.
— Това е по-силно от твоето — предупреди я Роби. — Има парализиращ ефект. Онзи, когото напръскаш, ще лежи безпомощен минимум трийсет минути.
Тя прибра спрея в раницата си.
— Благодаря.
Роби махна наляво.
— Оттук има пряка пътека, която ще те изведе на шосето. Като стигнеш до него, тръгни наляво. Бензиностанцията е на по-малко от километър. Там има монетен автомат, може би последният в цяла Америка.
След тези думи Роби се обърна и тръгна към къщата.
— Това ли е всичко? — подвикна след него тя. — Просто ме оставяш да си тръгна?
— Сама каза, че това не е моя работа — рече той и спря. — Решението си е твое. Честно да си призная, аз също си имам проблеми. Желая ти късмет.
— Какво щеше да ми направиш за закуска?
Той отново спря, но не се обърна.
— Бекон с яйца, овесени ядки, препечен хляб и кафе. Някои хора твърдят, че кафето е вредно за децата, защото забавя растежа им. Но ти твърдиш, че вече не си дете.
— Бъркани яйца?
— Както ги предпочиташ. Но аз съм спец по твърдо сварените.
— Мога да си тръгна и сутринта.
— Можеш, разбира се.
— Това ми е планът.
— Добре.
— Нищо лично — добави тя.
— Нищо лично — кимна той.
Поеха обратно към къщата. Джули крачеше на метър след него.
— Внимавах да не вдигам шум — подхвърли тя. — Как ме усети?
— Това правя цял живот.
— Какво?
— Мъча се да оцелявам.
Аз също, помисли си Джули.
21
Три часа по-късно Роби отлепи глава от възглавницата. Взе душ, облече се и тръгна към стълбите. От стаята за гости долиташе тихо похъркване. Понечи да почука, но след това реши да я остави да се наспи.
Слезе в кухнята. Алармата беше включена. И щеше да остане включена по време на целия му престой в къщата. Освен с алармата тя се охраняваше и с помощта на множество датчици, разпръснати из целия имот. Един от тях го беше алармирал за бягството на Джули. Не беше трудно да я пресрещне, използвайки преките пътеки в гората.