Проломът

Разтвори пръсти…

Карабината падна и изтрака в корените пред краката му. Трябваше му цяла секунда, за да осъзнае грешката си.

— Миличък, не искаш да ме пуснеш, нали?

Всъщност като се замислеше — не, наистина не искаше да я пуска.

Нея ли? Нещото.

— Можеш да мислиш за мен като за момиче, ако това ти харесва. Все ми е тая. През цялото време не съм имал нищо против да ме наричат неправилно. Обещавам ти, че някой ден ще ти кажа истинското си име. Доста по-страхотно е от „Шепот“.

С всеки момент, с всеки пулс на сферата гласът го унасяше все повече. Успокояваше го и го връщаше назад, към онази нощ, към онези няколко часа, които помнеше като най-хубавите в живота си.

— Ето така.

Емили го целуна, желанието й бе почти осезаемо, дъхът й се смесваше с неговия; отдръпна се от него само колкото да смъкне ризата си през главата.

— Улучи го с три от общо дванайсет изстрела, ако това се чудиш.

Толкова прекрасно. Нямаше значение какво казва. Гласът му беше напълно достатъчен. И какви ги мислеше Пейдж? Кой човек с ума си би пуснал това нещо? Това чудесно нещо.

— Третият куршум улучи ключицата му и мина надолу под ъгъл четиридесет и пет градуса. Точно за да пръсне шести и седми прешлен. Ох и половина. Не е дори в шок; в момента изпитва деветдесет и четири процента от болката, която е способна да изпита човешката нервна система. А като се съди по систолите му, ще продължи да я чувства още около осемдесет секунди.

— Обичам те — чу се да прошепва Травис. — Винаги съм те обичал.

— Ох, миличък, Емили Прайс е мъртва. Знаеш го.

— Да, зная. — Нямаше значение. Нищо нямаше значение. Всичко бе великолепно.

— Жалко, че никой от останалите живи от семейството й не знае къде е погребана, нали?

— Адски жалко. — Въздъхна. Сърцето му заби по-бързо и светлината запулсира в ритъм с него.

— Блеър Лейк, сред дюните западно от паркинга на резервата. На върха на едната растат осем брези. Тя е под най-малката, повече или по-малко. Дървото го е нямало, когато са я заровили, а сега корените му са се увили около гръдния й кош.

Толкова великолепно, толкова свирепо великолепно. Травис приближи светлината до очите си. Как бе могъл да обърка това скъпоценно нещо със звезда? Беше много повече.

— Би трябвало да мислиш за Пейдж Камбъл.

Коя беше Пейдж Камбъл? На кого му пукаше за нея?

— Онази целувка може и да беше само заради случая, но имам предчувствието, че ще е готова за истинска, когато те опознае. Между другото, предчувствията ми обикновено са верни.

— О. Много мило.

— Ако и двамата преживеете онова, което предстои, ще имаш шанс с нея, въпреки обобщението ти. Номерът обаче е в оцеляването, нали ще се съгласиш, като се има предвид накъде ще тръгнете в близко бъдеще. Театерщрасе номер седем в Швейцария. Няма значение, че това е прът в плановете на врага й. Важното е, че това е най-опасната сграда на света — ако не броиш местата, където складират радиоактивните отпадъци. А кой ще тръгне да брои тъкмо тях?