Мис Порочна

Спенсър вдигна подозрително вежди. Да не би Мелиса да се е въртяла около вратата и да е подслушвала?

— Щом си ни слушала, защо не каза на Уайлдън, че Иън ти се е обадил от затвора и е молил да не свидетелстваме срещу него? — попита настоятелно тя. — Тогава Уайлдън щеше да повярва, че Иън е изпратил съобщението. И може би щеше да има причина да го арестува отново.

Мелиса дръпна една струна. На лицето й беше изписано безпомощно изражение.

— Видя ли Иън по телевизията? Изглеждаше толкова… слаб. Сякаш докато е бил в затвора, не са му давали изобщо да яде.

Спенсър не можеше да повярва на ушите си и усети как я изпълва гняв. Да не би Мелиса да изпитваше съжаление към него?

— Просто си го признай — избъбри тя. — Мислиш си, че съм излъгала за това, че съм видяла Иън с Али онази нощ, също както излъгах за „Златната орхидея“. И по-скоро би оставила Иън да ни нарани, отколкото да повярваш, че той я е убил — и че наистина заслужава да се върне в затвора.

Мелиса сви рамене и дръпна още една струна. Неприятен звук се разнесе из стаята.

— Разбира се, че не искам никой да те нарани. Но… нали ти го казах вече. Ами ако се окаже, че е грешка? Ами ако Иън не го е направил?

— Направи го е — извика Спенсър, а в гърдите й пламтеше огън. Интересно, помисли си тя. Мелиса въобще не си призна дали според нея Спенсър лъже, или казва истината.

Мелиса махна с ръка презрително, сякаш въобще не искаше да започва този спор отново.

— Във всеки случай наистина смятам, че Уайлдън е прав за тези есемеси. Не ги е пратил Иън. Не е толкова глупав, че да тръгне да ви заплашва. Може да е разстроен, но не е идиот.

Раздразнена, Спенсър обърна гръб на сестра си и погледна навън към студения, празен двор. Точно в този миг колата на майка й паркираше в алеята пред къщата. След минута вратата между гаража и кухнята тракна и високите токчета на госпожа Хейстингс затракаха по кухненския под. Мелиса въздъхна и тръгна по коридора. Спенсър ги чу да разговарят, след това се разнесе шумоленето на торбите с продукти.

Сърцето й заби лудо. Искаше й се да хукне нагоре по стълбите, да се скрие в стаята си и да се опита да не мисли за Иън и за каквото и да било друго, но това беше първата й възможност да се изправи срещу майка си и да я попита за завещанието на баба си.

Спенсър опъна рамене, пое си дълбоко дъх и тръгна по коридора към кухнята. Майка й се беше облегнала на масата и вадеше прясно опечен хляб от торбичката с лого „Фреш фийлдс“. Мелиса се появи от гаража, понесла каса с шампанско „Моет“.

— За какво е шампанското? — попита Спенсър и сбърчи нос.

— За фъндрейзинга5, разбира се. — Мелиса я погледна надменно.

Спенсър се намръщи.

— Какъв фъндрейзинг?

Мелиса наведе глава изненадана. Тя погледна към майка си, но госпожа Хейстингс продължи да вади органичните зеленчуци и пшеничните макарони, стиснала здраво устни.