Мис Порочна
- Автор: Shepard Sara
- Серия: Pretty Litle Liars #5
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Ергон
- ISBN: 978-954-9625-61-5
- Переводчик: Мирела Стефанова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Мис Порочна». Краткое содержание книги:
Хана няма да се спре пред нищо, за да стане кралицата на градчето.
Спенсър изравя скандалните тайни на своето мило семейство.
Емили не може да мисли за нищо, освен за новия си приятел (момче, представете си!)
А пък Ариа одобрява с подозрителен ентусиазъм вкуса на майка си към мъжете…
Сега, след като убиецът на Али най-сетне е зад решетките, момичетата се чувстват спокойни. Но който забравя миналото е осъден да го повтори. А след толкова време сладураните би трябвало да си знаят, че аз винаги ги наблюдавам…
А.
— Чудесно е — повтори тя.
9.
Ако той наистина те преследва, значи не те гони параноята
По-късно същия вторник Емили затръшна вратата на майчиното си волво и прекоси огромния преден двор на Спенсър. Беше зарязала втората част на тренировката по плуване, за да се срещне със старите си дружки, както беше предложила Мериън, да се видят и да поговорят.
Тъкмо се накани да натисне звънеца и нокията й иззвъня. Емили бръкна в джоба на ярко жълтото си скиорско яке и погледна към екрана на телефона си. Айзък й беше изпратил рингтон. Когато го пусна, тя чу любимата си песен на групата „Джими Ийт Уърлд“, същата, която съдържаше изречението „Още ли усещаш пеперудите?“. Беше я слушала почти непрекъснато миналия септември, когато си падаше по Мая. „Здрасти, Емили — гласеше придружаващото съобщение. — Тази песен ми напомня за теб. Ще се видим утре на хълма!“.
Емили се изчерви, поласкана. Двамата с Айзък си бяха разменяли цял ден есемеси. Той я беше запознал с подробностите от часа си по религия — воден от самия отец Тайсън, който беше запалил Айзък и по „Властелинът на пръстените“ — а Емили му беше описала кошмара, който беше преживяла, докато изнасяше устния си доклад за битката на Бънкър хил в часа по история. Бяха разменили мнения за любимите си книги и сериали и бяха открили, че и двамата харесват филмите на М. Найт Шиамалан, въпреки ужасните му диалози. Емили не беше от онези момичета, които не се отлепват от телефона си по време на час, а и това всъщност беше забранено в „Роузууд дей“, но всеки път, когато чуеше тихото „пинг“, бързаше да отговори веднага на Айзък.
Няколко пъти през деня си зададе въпросна какво всъщност прави и се опита да прецени чувствата си. Харесваше ли Айзък? Беше ли въобще способна на това?
Наблизо изпука клон и Емили погледна към тъмната, тиха улица. Въздухът беше студен и не миришеше на нищо. Червената пощенска кутия на семейство Кавана се белееше, покрита с плътен снежен пласт. Надолу по улицата се намираше домът на семейство Вандерваал, потънал в зловеща тишина, празен — след смъртта на Мона семейството й беше изчезнало от града. Емили потръпна. През цялото време А. беше живял само на няколко крачки от Спенсър и никоя от тях дори не го подозираше.
Треперейки, Емили пусна телефона си в джоба и натисна звънеца на Спенсър. Чуха се стъпки и Спенсър отвори вратата, пуснатата й мръсно руса коса покриваше раменете й.
— Събрали сме се в хола — смотолеви тя.
Миризмата на масло се носеше из въздуха, Ариа и Хана седяха на ръба на дивана и бъркаха в дълбоката купа с пуканки. По телевизията даваха „Хълмовете“, но звукът беше изключен.
— Е? — вдигна вежди Емили, настанявайки се на единия фотьойл. — Трябва ли да се обаждаме на Мериън, или какво?
Спенсър сви рамене.
— Всъщност тя не ни каза точно какво да правим. Просто предложи да се срещнем и да… разговаряме.
Те се спогледаха мълчаливо.
— И така, момичета, припявате ли успокоителните си стихчета? — каза Хана с фалшива загриженост в гласа.
— Оммммм — измуча Ариа и избухна в смях.
Емили хвана един конец, който висеше от подгъва на сакото й, изпитвайки нужда да защити Мериън. Жената просто се опитваше да помогне. Емили огледа стаята и забеляза нещо, облегнато върху основата на голямата телена скулптура, изобразяваща Айфеловата кула. Това беше черно-бяла снимка на Али как стои пред рампата за велосипеди в „Роузууд дей“, преметнала сакото си през ръка — същата онази фотография, която Емили беше помолила Спенсър да не изгаря.
Емили се загледа в снимката. В нея имаше нещо много остро и реалистично. Тя буквално усещаше свежия есенен въздух и аромата на киселиците, които растяха на моравата пред „Роузууд дей“. Али гледаше право в обектива, устата й беше отворена за смях. В дясната си ръка държеше лист хартия. Емили присви очи и се взря в думите.
„Утре започва Капсулата на времето. Пригответе се!“.
— Еха! — Емили скочи от фотьойла, грабна снимката и я показа на останалите. Ариа прочете обявата и също се ококори. — Помните ли онзи ден? — попита Емили. — Когато Али обяви, че ще намери едно от парчетата от знамето?
— Кой ден? — Хана изпъна дългите си крака и тръгна към тях. — Ау, да.
Спенсър също се изправи зад тях, най-накрая заинтригувана.
— Столовата беше претъпкана. Всички веднага забелязваха обявата.