Един от нас

Лаура ритна вратата и едва не падна.

— Отвори я!

— Чудничко! Мисля, че някъде имам още ментова мока.

Тя изтрополи обратно до мен. Помислих си, че ще получа плесница, но тя просто грабна дрехите си и влезе с трясък в банята, след което блъсна вратата и я заключи. Реших, че отговорът на моя въпрос е: „Твърда като кремък!“

— Дали ще се чувства добре там? — попита Дек.

— Освен ако не счупи прозореца и не прелети десет етажа надолу.

— Няма! — търпеливо каза той. — Мисля, че сега е добре.

Знаех какво има предвид той!

— И аз мисля така.

Предполагам, че да направиш опит за самоубийство рано сутрин, когато си махмурлия, и край двама мъже, които те нервират до смърт, е доста по-различно от това да се самоубиваш в малките часове, когато край теб няма никой.

Дек намери кафето и го изсипа в кафеника. Някога и аз като всеки друг си имах кафемашина. Казваш на машината къде е кафето на зърна, как да използва крана за водата и когато си поискаш кафето, то ти е готово. Поради конструкторска грешка обаче отворът, през който излиза кафето, е доста по-близо до задната част на машината, отколкото би предположил човек. След като един път видях как малката биомашина клечи над една чаша и пъшка с усилия, аз се зачудих дали изобщо да не изоставя идеята за консумация на горещи питиета, произведени по този начин. Когато в нея възникне повреда, което неизбежно се случва, резултатът наистина има доста странен вкус. Моята кафемашина се разболя от нещо, за което подозирам, че е било равностойно на хронично отравяне, поради което не можех повече да я държа вкъщи. Късно една вечер я оставих на алеята зад сградата, а на следващия ден я нямаше. Може и да е хванала пътя на юг, към Мексико, за да се присъедини към другарчетата си. Ако е така, трябва да е била в някоя друга група, а не в онази, покрай която минах на път за Енсенада. Тези машинки явно не прощават лесно и както бяха много, можеха лесно да ме избутат от пътя, ако го бяха решили. Може би просто не успяха да видят лицето ми добре.