Един от нас
- Автор: Смит Майкл Маршалл
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стойчо Драгнев
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Един от нас». Краткое содержание книги:
След няколко минути треперенето на тялото ми понамаля, добрах се до нощното шкафче и грабнах цигара. Едва успях да се покатеря на леглото, проснах се по корем и зачаках болките да преминат. Най-накрая те наистина започнаха да отслабват.
Половин час по-късно вече седях и пиех — това определено помогна. Зрението ми се проясняваше и вече можех да чувам гласовете на хората, които се забавляваха около басейна под прозореца ми. Все още се чувствах ужасно, но поне бях жив.
Мозъкът на човека е създаден да възприема живота на порции, а не като звуци, гледки, чувства и осезаеми впечатления, концентрирани в един-единствен изстрел на спомена. Нашите умове са структурирани от времето и предпочитат нещата да им се подават последователно. Наистина не се бях замислял за разликата между получаването на един кратък, бърз фрагмент от живота на някого и пълноценно тридневно изживяване наведнъж. Все едно, че светът се преобразява в нещо друго, в което времето и пространството не означават нищо, и всичко е едно. Ако до този момент вече не бях прекарал години в подобна умствена гимнастика, сигурно щях да съм се строполил в някой ъгъл — безжизнен и с поглед, зареян в нищото.
Както и да е, главата ми — все още бучаща и туптяща — се опитваше да се оправи с това, което бях получил, да го подреди по хронологичен ред и по видове преживявания. Усещах безброй нишки информация, които се преплитаха една с друга като кълбо от змии, и търсех някакъв ред. Рамото ми — изгорено от слънцето, устните ми — солени от една „маргарита“, слънчево зайче върху предното стъкло на автомобил. Хиляди изречения наведнъж — някои от тях излизаха, а други влизаха в главата ми. Умът ми се огъваше под тази тежест и засичаше — като сърце в прединфарктно състояние.
С неуверена ръка посегнах към телефона. Възнамерявах да поръчам най-различни неща по рум сървиз, ала най-напред трябваше да се обадя на жената и да й кажа, че предаването се е осъществило. Избрах номера, чух, че от другата страна телефонът звъни, и зачаках с чаша джин с лед в ръка. Дишах тежко.
Никой не вдигна. Затворих и набрах отново. Този път оставих телефона да позвъни тридесет пъти и едва тогава поставих слушалката на мястото и върху апарата. Знаех, че тя заминава чак на следващия ден, затова може би не беше кой знае колко страшно. От прехвърлянето бяха минали вече 45 минути и вероятно тя бе излязла да си уреди нещо или пък си бе отишла вкъщи.
Предъвквах бавно един бургер, донесен ми от обидно самоуверено пиколо, и част от вниманието ми бе обсебено от това какво става в главата ми. Усещах, че протичат нещо като компютърни операции за оптимизация, но без достатъчно свободно място за всички данни, с които разполагаш. Фрагментите от скъпоценната й ваканция си идваха на място, но останалото беше все още объркано и мъгливо.
След като се нахраних, отново набрах номера. Оставих телефона да звъни доста дълго и тъкмо щях да затворя, когато някой вдигна слушалката.
— Ало? — каза непознат глас. — Кой е?
Като фон на думите на непознатия се чуваше някакъв странен шум — като от високоговорители.
— Хап Томпсън — отговорих аз, — клиентът ми там ли е?
— Отде да знам, бе глупак! — изръмжа гласът и връзката прекъсна.
Веднага набрах пак. Телефонът там звънеше, но никой не се обаждаше. Тогава се обадих в централата. Телефонистката ми заяви, че няма грешка в избирането, но не ми даде адреса.
Обадих се на Куот. Той каза, че ще ми позвъни. Десетина минути ходих из стаята и лапах аспирините като бонбони.
Куот се обади — беше си свършил хакерската работа. Този телефонен номер бил автомат от първокласния салон за заминаващи на летище „О’Хеър“.
Завъртях на другия номер на жената, с който разполагах. И там не отговаряше никой. В този момент изгубих съзнание.
Когато дойдох на себе си, бях доста уплашен. Поради две причини. Първата бе, че с изключение на обичайните краткотрайни бели петна веднага след приемането на спомените, никога преди това не бях изпадал в подобно състояние; а втората — че клиентът направо ме беше прецакал.
Напуснах хотела и бързо подкарах обратно към Лос Анджелис по магистрала 1. Влетях в апартамента си като хала. Обхвана ме паника, като видях, че под вратата ми бе пъхната някаква бележка, но се оказа, че тя е от старите ми съседи, семейство Дикенс. Те бяха приятна млада двойка от Портланд и имаха три деца. Преди година време някому хрумнало да внушава на хората колко добре се развива страната ни. Създали едно въображаемо семейство: възраст на родителите, такава и такава биография, предишна и настояща месторабота, хоби, пол на децата, успех в училище, цвят на очите, въобще — пълни подробности. Развили цяла кампания около идеята и градели агитацията си около това семейство, което уж печелело все повече и повече долари всяка седмица, като си мислели, че никой не може да докаже обратното. Проблемът беше, че лъжеха. Съществуваше истинско семейство Дикенс — моите съседи! Някакъв тип от статистическото бюро се паникьосал, предложил награда за живота им и оттогава те непрекъснато бягаха. В бележката пишеше, че видели някакъв да души наоколо и заминали. Оставяха ми ключовете си и ми позволяваха да взема млякото от хладилника им.