Един от нас

Скрих приемника в спалнята и прекарах остатъка от деня, като бавно се напивах във ваната. Когато излязох оттам, вече можех почти изцяло да сглобя първите два дни от спомена. Жената беше ходила в Енсенада, но сама, и прекарвала времето си предимно в пиене на „маргарити“ в бар „Хусън“, както и в много други барове. Първата нощ минала съвсем спокойно и към полунощ се върнала там, където била отседнала — в малкия, разнебитен комплекс „Квитас Папагайо“ на около половин миля нагоре по брега. Самият аз съм отсядал там преди доста години и още тогава предлаганият уют бе назад във времето с поне тридесет години. На втората вечер тя се напила и за малко да се прибере в стаята си с един американски моряк. Общо взето, останах доволен, че промени решението си и вместо това го наруга на улицата. После продължила да крещи по него, докато той забързано се отдалечавал, а тя се върнала в бара и продължила да пие, докато затворят. Един господ знае как се е прибрала — тя не можеше да си спомни. Едва ли това може да е най-хубавата почивка в живота на един човек, макар че, трябва да призная, аз съм имал и по-тежки случаи.

А също така не е било и преди десет години. Носела органайзъра със себе си и маниакално проверявала електронната си поща — от датите на екрана ми стана ясно, че нейната „почивка“ е била само няколко дни преди да се свърже с мен. Най-накрая получила съобщението, което очакваше. Беше кратко — един адрес. Тя веднага излязла от бара, взела колата си и рано вечерта се върнала в Лос Анджелис.

Сглобяването на следващата част от спомена — убийството на кръстовището — ми отне доста време. Никога не бях изживявал подобно нещо. Въпреки че беше отскоро, споменът бе вече изопачен и забулен в мрак. Сякаш бе започнал процес на изтриване, още преди да е решила да се отърве от него. Не зная и защо е пожелала да изгуби и спомена си от Енсенада — като приемаш спомените на други хора, невинаги получаваш и всичките им мисли от това време. То е същото като при някои хора, които получават информация и усещат процесите на различни места в главите си, сякаш са тренирали една част от мозъка си винаги да наблюдава отстрани. Това, което разбрах от времето, прекарано в Баха, е чувството за потресаваща мъка, желание да бъдеш или пиян, или мъртъв, примесено с мрачно въодушевление. Несъмнено неприятно усещане, но придобих впечатлението, че през половината от времето тя се чувстваше точно така. Едва ли би й помогнало много, ако скрие от себе си емоциите от тези два дни. Вероятно е прекарала това време в самоизтезания, във възстановяване на някакви други моменти от живота си, в подготовка да посрещне онова, което е предстояло да се случи. Не зная.