Warcross

Главният оперативен директор, Мари, се обръща към Хидео и го пита нещо на японски.

— Продължете без мен — отвръща Хидео също на японски, а после плавно минава пак на английски. Погледът му отново се спира върху мен. — Ние с госпожица Чен ще си поговорим.

Ще си поговорим. На четири очи. Слисана, усещам как горещина облива бузите ми. Ала Хидео като че не забелязва и ми кимва да го последвам извън стаята. Зад гърба ни останалите подновяват разговора си. Само Кен среща погледа ми, когато им хвърлям последен поглед през рамо.

— Не цели да те сплаши — подвиква весело, докато вратите се затварят зад нас.

— Така… — заговаря Хидео, докато вървим надолу по коридора, излизащ в главния атриум. — За пръв път си в Япония, нали?

Кимвам.

— Хубаво е тук. — Защо всичко, което кажа, изведнъж зазвучава тъпо?

Сега започвам да забелязвам как все повече и повече служители забавят крачка, за да ни обърнат внимание. Когато се разминава с тях, Хидео неизменно им кима с глава за поздрав.

— Благодаря ти, че дойде толкова отдалече.

— Аз благодаря — отговарям. — Следя кариерата ти от самото начало, когато за пръв път попадна под светлините на прожекторите. За мен е огромна чест.

Хидео ми кимва вежливо и се питам дали не му е омръзнало да слуша това от всеки, с когото се среща.

— Съжалявам, че ти прекъснах седмицата, надявам се пътуването да е минало достатъчно добре.

Той сериозно ли говори?

— „Добре“ е твърде слабо казано — отговарям. — Господин Танака… Хидео… Благодаря, че изплати дълговете ни. Не трябваше.

Хидео махва безгрижно.

— Не ми благодари. Брой го за авансово плащане. Откровено казано, учуден съм, че човек с твоята дарба изобщо има дългове. Несъмнено някоя технологична компания вече е забелязала уменията ти.

— Аз… — прехапвам устни, срам ме е да кажа истината толкова скоро. — В досието ми фигурират някои неща… Говоря за криминалното си досие. Нищо чак толкова сериозно… Но две години ми беше забранено да докосвам компютър. — Решавам да не споменавам смъртта на баща ми и пребиваването в детския дом.

Хидео свива рамене и за моя изненада не настоява да продължа.

— Достатъчно хакери съм наемал и умея да различа добрия хакер от пръв поглед. Рано или късно щяха да те открият. — Той ми намига. — И ето че си тук.

Хидео ни повежда зад един завой и към още една плъзгаща се врата. Влизаме в празен офис. Прозорците са от пода до тавана. В единия ъгъл е изрисуван яркоцветен стенопис — пъстра вихрушка от стилизирани нива на играта. В другия ъгъл има лъскави дивани. Вратите се затварят зад гърба ни и оставаме насаме.

Хидео се обръща към мен.

— Знам, че си се видяла пръсната навсякъде из интернет през последните два дни — казва той. — Но досещаш ли се защо си тук?

Защото нещо си се объркал. Вместо това обаче казвам:

— По време на полета господин Едън каза, че ще ме включите във Военния набор.

Хидео кимва.

— Ще те включим, освен ако ти не желаеш.