Warcross
- Автор: Лу Мари
- Серия: Warcross #1
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Прозорец
- ISBN: 978-954-733-956-9
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Прочее фэнтези
Электронная книга - «Warcross». Краткое содержание книги:
Слагам очилата, чуквам ги отстрани, за да ги наглася на режим „Прозрачност“, и… ахвам.
За разлика от Ню Йорк и останалата Америка, Токио изглежда напълно приспособен към виртуалната реалност. Имена на сгради сияят в неонови цветове над всеки небостъргач, а по цели стени вървят ярки анимирани реклами. Пред магазините за дрехи стоят виртуални манекени и всеки от тях се върти и показва най-разнообразни тоалети. Разпознавам един от виртуалните модели като герой от последната игра Final Fantasy, момиче с яркосиня коса, което сега ме поздравява по име и ми показва чантата си „Луи Вюитон“. Бутон „Купете сега“ се носи над нея и само чака да бъде натиснат.
Небето е изпълнено с виртуални летящи кораби и пъстроцветни кълба — някои излъчват новини, други — реклами, а трети явно си стоят там само за красота. Докато пътуваме, виждам как блед полупрозрачен текст в единия ъгъл на полезрението ми съобщава на колко километра се намираме от центъра на Токио, както и температурата в момента и прогнозата за времето.
Улиците преливат от млади хора в щуро облекло — грамадански дантелени поли, натруфени чадъри, кубинки с трийсетсантиметрови подметки, километрични мигли. Над главите на някои е изписано нивото им в Warcross заедно със сърца, звезди и трофеи. Покрай други подтичват виртуалните им домашни любимци — ярколилави кучета или бляскави сребърни тигри. Други пък са накичени с всевъзможни атрибути за аватари — виртуални лисичи уши или еленови рога по главите, ангелски крила на гърба.
— Тъй като сега сме официално в сезона на игрите — обяснява Джиро, — доста често ще виждате това. — Той кимва към една жена на улицата с надпис Ниво 80 и
♥ 3 410 383 над главата. Тя се усмихва, когато неколцина ѝ дават пет и я поздравяват за високия рейтинг. Виртуален питомен сокол кръжи около главата ѝ, опашката му пламти. — Тук почти всичко, което вършиш, ти печели точки за нивото в линка. Ходенето на училище. Ходенето на работа. Сготвянето на вечеря и т. н. Твоето ниво може да ти спечели награди в реалността — от популярност сред съучениците, през по-добро обслужване в ресторантите, до предимство пред другите при интервю за работа.
Кимвам и продължавам да съзерцавам с благоговение. Чувала бях, че някои места по света са така уредени. И сякаш по сигнал в центъра на полезрението ми, съпроводено от приятен звън, изниква прозрачно поле.
За пръв път в Токио!
+ 350 точки. Резултат за деня: + 350 точки
Минахте в следващото ниво!
Нивото ми скача от 24-то на 25-о.
Минаваме през сърцето на Токио, а после влизаме в уединена улица, изкачваща се по склона на хълм. Колата най-сетне спира пред един хотел на върха му. Поглеждам нагоре и виждам адресът на хотела да плава над покрива. Може никога преди да не съм била в Токио, но дори и аз разпознавам, че това е квартал на висшите класи с идеално чисти тротоари и редици от изящни цъфтящи вишни. Самият хотел е поне двайсететажен, с лъскав дизайн, а по цялата му стена трепка виртуално изображение на плаващи брокатени шарани кои.
Джиро ми взема раницата, а аз изскачам от колата. Когато приближаваме плъзгащата се стъклена врата, краищата ѝ грейват, а щом влизаме вътре, от двете страни на входа ни се покланят двама портиери. Непохватно им се покланям в отговор.
— Добре дошли в Токио, госпожице Чен — поздравява ме администраторката на хотела, щом стигаме до рецепцията. Над главата ѝ е изписано името ѝ — Сакура Моримото, а след него — Рецепция и Ниво 39. Тя леко ми се покланя.
— Здравейте — отговарям. — Благодаря.
— Господин Танака помоли да ви дадем най-хубавия ни апартамент. Заповядайте — казва тя и посочва с подканващ жест асансьорите. — Насам.
Качваме се след нея в асансьор и тя натиска копчето за най-горния етаж. Сърцето ми отново започва да думка. Хидео лично е поръчал стаята ми. Дори не помня кога за последно съм отсядала в истински хотел — сигурно е било, когато татко успя да си издейства покана за Седмицата на модата в Ню Йорк и ни настаниха в един миниатюрен бутиков хотел, защото бях хванала окото на някакъв агент, издирващ модели. Ала онова хотелче ни най-малко не може да се сравнява с това място.
Щом пристигаме на горния етаж, служителката ни повежда към врата в дъното на коридора. Най-близката врата е чак на другия край на етажа. Тя ми подава карта ключ.
— Желая ви приятно прекарване — казва тя с усмивка, а после отваря вратата със замах и ме въвежда вътре.