Warcross

Сума за участието. Чувствам се, сякаш Хидео ми предлага пари от съжаление, лесен изход, в случай че предизвикателството надхвърля възможностите ми. Представям си как се качвам на самолета обратно за Ню Йорк и се завръщам към стария си живот, докато някой друг ловец залавя Нула. Възможността да разреша тази задача — може би най-голямата загадка, която съм получавала шанса да разгадая — буди пареща тръпка у мен. Този път ще победя.

— Вече съм го обмислила — казвам. — Ще участвам.

Хидео се усмихва и се изправя.

— Инструкциите за Военния набор скоро ще ти бъдат предоставени, а също и покана за партито по случай един от откриващите сезона мачове. Междувременно направи списък на всичко, което смяташ, че ще ти е нужно от мен. Кодове за достъп, профили и т. н. — Изправя се. — Подай ми ръката си.

Поглеждам го предпазливо, после изпъвам ръката си напред. Той я хваща и я обръща с дланта нагоре. После задържа собствената си ръка на сантиметър над моята, докато върху кожата ми не се появява черен правоъгълник, наподобяващ кредитна карта. След това притиска леко пръст към дланта ми и изписва името си. Усещането за кожата му, движеща се върху моята, спира дъха ми. Виртуалната кредитна карта примигва в синьо за момент, оторизирайки подписа му, после изчезва.

— За да си купуваш каквото ти е нужно по време на престоя ти — обяснява той. — Без ограничения, без въпроси. Просто използвай дланта си всеки път, когато купуваш нещо, и плащането ще мине директно през това. Изключи го, като подпишеш собственото си име върху дланта си. — После ме поглежда косо. — И моля те, бъди дискретна. Предпочитам да не информирам обществеността за нашето разследване.

Какво ли не бих дала през най-трудните си седмици, за да имам карта като тази. Прибирам ръката до тялото си, а усещането от подписа му все още прогаря дланта ми.

— Разбира се.

Хидео ми подава ръка. Изражението му отново е самата сериозност.

— В такъв случай очаквам с нетърпение следващата ни среща — казва без абсолютно никаква индикация в тона, че наистина го мисли.

Погледът ми отново се стрелва към ожулените кокалчета на ръцете му, а после му стисвам дланта.

Последните мигове са ми като в мъгла. Хидео се връща в залата си за съвещания, без да ме погледне повече. Мен ме придружават отново до фоайето на студиото, подписвам още някакви документи, а после ме изпровождат до колата ми. Щом се качвам и се настанявам, въздъхвам тежко и продължително — не съм и усетила от колко време съм притаила дъх. Сърцето ми все така блъска в гърдите, ръцете ми треперят при спомена от срещата. Най-накрая, след като отдавна сме оставили студиото зад гърба си, бъркам в джоба си, вадя телефона и колебливо влизам в банковата си сметка. Тази сутрин имах тринайсет долара. С каква сума ме изкушава Хидео?