Warcross

— Изчакайте, моля — казва ми, щом стигаме до вратата. Тя леко притиска пръст върху пластина отстрани на портала, той се разтваря и тя влиза вътре. От мястото, където съм, я виждам как се покланя ниско и произнася:

— Господин Танака, госпожица Чен е тук, за да ви види.

Тих глас ѝ отговаря някъде от дъното на стаята.

Дамата се връща при мен и отваря плъзгащите се врати.

— Заповядайте.

Щом я подминавам, тя ми кимва.

— Приятна среща! — а после се запътва обратно по коридора, откъдето дойдохме.

Намирам се насред стая с поразителен изглед към Токио. В единия ѝ край около маса за съвещания са се разположили на фотьойли няколко души: две жени, едната облечена с пола и блуза, а другата — с фланелка на Warcross, блейзър и джинси. Млад златокос мъж е седнал между тях и прави някакви жестове с ръце във въздуха. Имената им не са изписани над тях, вероятно защото са ги изключили, но разпознавам мъжа — това е Кен, който разговаря с мен в частния самолет. Двете жени му възразяват и навлизат в подробности за някакво ниво на шампионата по Warcross.

Погледът ми се измества от тях към последния човек в стаята.

Той седи на лъскав сив диван точно до масата за съвещания, подпрял лакти на коленете си. Останалите трима несъзнателно са се извърнали към него, явно заинтересовани от мнението му. Облечен е с лъхаща на свежест бяла риза с яка — двете най-горни копчета са небрежно разкопчани, а ръкавите са запретнати до лактите, с чифт прибрани тъмни панталони и тъмноалени обувки с връзки, оксфордски модел. Единственият свързан с играта аксесоар, който носи, са чифт семпли сребърни копчета за ръкавели, блещукащи на слънцето — и двете с формата на логото на Warcross. Очите му са много тъмни, обрамчени от дълги мигли. Косата му е разрошена, гъста и гарвановочерна, с интересен тънък сребрист кичур от едната страна.

Хидео Танака от плът и кръв.

Той поглежда към мен.

— Госпожице Чен — казва и се надига с грациозно движение от дивана. После идва при мен, отмерва лек поклон и ми протяга ръка. Висок е, жестовете му излъчват лекота и непринуденост, лицето му е сериозно. Единственото му несъвършенство са кокалчетата на ръцете — ожулени и покрити с пресни белези, стряскащи върху иначе фините му длани, сякаш се е бил. Улавям се, че зяпам с любопитство, но успявам да се възпра точно навреме и също протягам ръка. Усещам движенията си тромави като на слон. Макар и по облекло да не се различавам чак толкова от останалите, неговият непринуден стил ме кара да се чувствам мръсна и зле облечена.

— Здравейте, господин Танака — отговарям и не знам какво още да кажа.

— Наричай ме Хидео, моля. За мен е удоволствие. — Ето го онзи негов гладък и фин британски акцент. Той обгръща с дланта си моята и я стисва, а после поглежда към другите. — Нашият главен продуцент на турнира, госпожица Лиана Самюълс. — Той пуска ръката ми, за да посочи с ръка жената с полата и блузата.

Тя ми се усмихва сърдечно и си нагласява очилата.

— Радвам се да се запознаем, госпожице Чен.