Warcross

За среща с най-големия шеф в цялата индустрия.

Телефонът звъни. Явно сред всичките нови технологии на Токио все още присъства и някаква стара техника.

— Добро утро, госпожице Чен — изрича Сакура Моримото, щом вдигам слушалката. По телефона, при липсата на виртуални наслагвания, тя минава на английски. — Колата ви очаква отвън, когато сте готова.

— Готова съм — отговарям и сама не си вярвам какво съм казала.

— До скоро — отвръща тя и затваря.

Джиро ме чака отвън със същата кола от снощи. Донякъде очаквам той да пусне някоя забележка за дрехите ми или поне да вдигне вежда. Обаче щом се приближавам, той ме поздравява сърдечно, а после ми помага да се кача. Потегляме и от вътрешната страна на прозорците се включва пейзаж със слънчогледи и изгрев. Облеклото на Джиро е безупречно елегантно — идеален черен костюм и лъхаща на свежест бяла риза, явно от някаква скъпарска марка. Щом бодигардовете на Хидео изглеждат така, то как ли трябва да съм облечена аз? Постоянно си подръпвам ръкавите и се опитвам магически да преобразя дрехите си в нещо хубаво, като постоянно ги изпъвам.

Представям си каква физиономия щеше да направи татко, ако ме видеше сега. Щеше да хлъцне и да потръпне. „Не, не и не!“ — щеше да заяви, да ме сграбчи за ръка и незабавно да ме помъкне към най-близкия бутик, а пък дългът по кредитната карта да върви по дяволите.

Тази мисъл ме накарва да придърпам още по-силно ръкавите си. Прогонвам спомена.

Колата най-сетне спира пред бял портал. Вслушвам се любопитно, докато бодигардът казва нещо на портиер автомат, както се вижда. С ъгълчето на окото си забелязвам ситно лого отстрани на портала. „Хенка Геймс“. После колата потегля, влизаме вътре и паркираме на място, близо до тротоара. Джиро заобикаля и ми отваря да сляза.