Сняг през април

– Да – каза Керълайн, колебаейки се върху половината от истината. После, с малко по-убедителна интонация, добави: – Да, тя знае. Знае, че сме в Шотландия.

– А знае ли защо? За брат ви Ангъс, знае ли?

– Да. И това знае.

– И... сте изминали целия този път, за да намерите Ангъс? По някаква конкретна причина или просто да му кажете „ здрасти“?

– Не съвсем.

– Това не е отговор.

– Нима?

Последва дълга пауза.

– Разбирате ли – продължи след малко Оливър с измамна мекота, – имам силното чувство, че се пързалям по тънък лед. Сигурно сте наясно, че не би трябвало да давам и пукната пара за това какво ще правите, но всъщност чувствам, че имам някаква отговорност към вашия брат. В крайна сметка, той е само на... единадесет?

– Аз мога да нося отговорността за Джоди.

Гласът й беше съвсем тих.

– И двамата сте могли да загинете снощи. Разбирате го, нали?

Керълайн се взря в него и за свое изумление видя, че той наистина мисли това, което казва.

– Но аз видях светлина, преди да изоставим колата. В противен случай, щяхме да останем в нея и просто да изчакаме бурята да отмине.

– Виелиците са нещо, с което човек трябва да се съобразява в тази част на света. Извадили сте късмет.

– И вие бяхте толкова мил. Даже и повече. А аз още не съм ви благодарила подобаващо. Но все пак мисля, че колкото по-бързо се доберем до Ангъс и ви се махнем от главата, толкова по-добре ще бъде.

– Да видим как ще стане. Между другото, аз днес трябва да излизам, имам уговорка за обяд в Рилкърк. Но госпожа Купър ще ви нахрани и по всяка вероятност, когато се върна, пътя ви към Стреткори ще е открит и аз ще ви откарам до брат ви.

Керълайн се замисли над това и по някаква причина реши, че идеята Оливър Киърни да се срещне с Ангъс Клайбърн не е особено добра.

– Сигурно има някакъв начин, по който бих могла...

– Не. – Оливър се протегна напред и загаси цигарата си. Не, няма друг начин да стигнете до Стреткори, освен с летене. Затова просто стойте мирно и ме чакайте в Киърни. Разбрано?

Керълайн отвори уста да възрази, но улови погледа му и отново я затвори.

– Добре – неохотно промълви тя.

За миг си помисли, че той ще продължи дискусията, но вниманието му съвсем навременно бе отвлечено от пристигането на трактора, с господин Купър на волана и едно момче с плетена шипка, надничащо от седалката зад него. Оливър излезе от Роувъра и отиде да им помогне. Това обаче се оказа трудна работа – докато почистят колата на Кейлъб от снега, докато разкопаят под колелетата и вържат въжето за задния мост – и докато накрая, след три неуспешни опита на четвъртия най-сетне успяха да я изтеглят, вече бе станало единадесет. Керълайн наблюдаваше как малката кавалкада се отдалечава по посока на сервиза. Купър на волана на трактора, а Джорди в минито, поддържайки нестабилен курс в края на буксирното въже. Чувстваше се ужасно.